Джеффри Арчер - Ези печели

— Изчакай да стигнеш до моите години и ще си благодарен, ако някой те нарече така. И тъй, когато се обади и ми каза, че искаш да обсъдим личен въпрос, не ми беше трудно да се досетя какво те тормози.

— И до какво заключение стигна?

— Естествено, бих искал да станеш външен министър. Така бих могъл да прекарам остатъка от дните си в разказване на момчетата от клуба по крикет как пръв съм забелязал потенциала ти.

— Това си е самата истина — засмя се Саша.

— Още когато те интервюирахме за първи път за мястото в Мерифийлд разбрах, че си специален. Така че това, което ще кажа, Саша, може и да те изненада. Мисля, че трябва да напуснеш Камарата на общините, да се върнеш в Русия и да осъществиш съдбата си, ако изразът не е твърде драматичен.

— Този път залогът е много голям — каза Саша.

— Такъв е бил и за Уинстън Чърчил, когато преминал на страната на консерваторите, защото със сигурност никога нямаше да стане премиер, ако беше останал с лейбъристите.

— Но аз прекарах последните трийсет години в тази страна — каза Саша. — Така че в сравнение със смяната на пейките пътят до Москва е доста дълъг.

— Ленин не е мислел така, а не забравяй, че е бил в Швейцария в началото на революцията.

— По-добър пример не можеш ли да измислиш? — разсмя се Саша.

— Ганди е практикувал право в Южна Африка, когато е усетил революцията във въздуха и се върнал в Индия, за да стане неин духовен водач. Съветът ми, Саша, е да се върнеш в родината си, защото сънародниците ти ще видят в теб онова, което аз видях преди двайсет години — почтен, честен човек с непоколебими убеждения. И ще прегърнат тези убеждения с облекчение и ентусиазъм. Но моето мнение е просто дрънкане на един старец.

— Което го прави още по-важно — каза Саша. — Защото не е онова, което очаквах да чуя.

Саша винаги посещаваше с удоволствие руското посолство и една от причините за това беше, че никой не можеше да организира по-добро парти от посланика Юрий Фокин. Отминали бяха дните, в които сградата беше заобиколена от непристъпни бариери и малцина знаеха какво се случва зад затворените й врати.

Саша помнеше времето, когато ако попиташ руски дипломат колко е часът, той ще ти отговори според московското време. Сега посланикът с готовност отговаряше на всеки зададен му въпрос. Човек само трябваше да реши за себе си дали чува истината.

Този път обаче Саша не отиваше в посолството, за да се наслади на спокойна и весела вечер. Това щеше да е последната му възможност да прецени какви са му шансовете, ако реши да се кандидатира за президент. Сред гостите щеше да има неколцина руснаци, които можеха да повлияят на решението му по един или друг начин, и той искаше задължително да разговаря с всеки от тях. Останалите гости щяха да са различни политици, бизнесмени и хрантутници, готови да присъстват на всяко парти, стига напитките да се леят и да има достатъчно мезета, за да не им се налага да вечерят след това.

Шофьорът на Саша зави надясно от Кенсингтън и спря пред бариерата, водеща в Кенсингтън Палас Гардънс — район, известен повече като Ембаси Роу — дълга права улица с елегантни къщи, които рядко се обявяваха за продан.

Дежурният отдаде чест и вдигна бариерата веднага щом видя министерската кола. Минаха покрай посолствата на Индия, Непал и Франция, преди да стигнат това на Русия. Един прислужник се втурна да отвори задната врата на лимузината. Саша слезе, благодари му и тръгна към посолството.

Сградата можеше спокойно да бъде английска извънградска къща от началото на века със своето преддверие с дъбова ламперия, голям часовник в шкаф и портрети на исторически личности. На Саша винаги му беше забавно, че човек никъде не можеше да види портрета на някой цар и дори на Ленин или Сталин. За една от великите империи на света историята сякаш беше започнала през 1991 година.

Когато влезе в салона, забеляза, че някои от гостите прекъсват разговорите си и се обръщат да го погледнат — нещо, с което все още не беше свикнал и се чудеше дали някога ще свикне.

Огледа претъпканото помещение и бързо откри четири от целите си. Единият от тях, Анатолий Савников — официално дипломатически аташе, а реално шеф на руските тайни служби в Лондон — бъбреше с Фиона. Ако не се намираха в руското посолство, Саша би си помислил, че се опитва да я сваля. Несъмнено в помещението имаше поне още десетина шпиони, които беше по-трудно да бъдат идентифицирани. Правилото на Външно министерство беше съвсем просто — приеми, че всички са шпиони.