Константин Рашков - Нарко-маневри София — Бургас

Една вечер, докато се разхождаше пеша, защото нямаше пари за газ, Мокрия случайно срещна един стар познат от годините в гимназията. Това беше една тотална отрепка, когото наричаха Изпития.

— Оооо, к’о ста’а е, Изпитичък? Аз съм Мокрия, бе, Мокрия от Бургас — чак проговори на меко нашия.

— А! Шоп, ти ли си, бе?

Мръсния шоп беше псевдонимът на Мокрия в Бургас. А човекът със странния прякор очевидно позна нашия герой с не по-малко оригинално прозвище.

— Какво пра’иш, бе, личице, не съм те виж’ал от сто години? — забоботи Мокрия.

— Ми к’о да правя, чуйек, бръмча си из Бургас.

Мокрия забеляза, че Изпития говори със съмнително пресипнал глас. След като се взря и в зениците му, се убеди, че бургаския му приятел е употребил хероин преди ни повече, ни по-малко от три часа. Най-вероятно венозно, чрез инжектиране. И тъй като Мокрия не беше взимал никакви наркотици от повече от четиридесет часа, вътрешното му усещане и подсъзнателната, а в много от случаите и съзнателна нужда от дрога от какъвто и да бил тип, го накара да се поинтересува пряко от моментното състояние на Изпития, питайки го директно:

— Охооо, Изпитичък, ти нещо материалче си взимал, а?

— Ааами, да, преди три часа се боцнах, чуйек. Ти търсиш ли, защо?

— Има ли хубав материал в Бургас в днешно време?

— Има. Искаш ли, мога да те почерпя?

— Айде!

— Еми да ходим към нас тогава? — предложи Изпития.

— Да ходим! Къде е Виден бе, лек? — попита Мокрия.

— В Испания е, маниак. В комуна е.

Очичките на Мокрия се навлажниха от наслада. Чувството от хероиновото измерение му беше станало почти чуждо, след като за последно се беше боцкал преди около година и половина.

За съжаление, винаги много малко му трябваше на Мокрия да се навие да се надруса. В този случай се получи същото. Двамата се запътиха към най-близката аптека, за да си закупят нужния „инсулинов комплект за подкожно инжектиране“ и след това се отправиха към апартамента на Изпития, който се намираше в „Хардкор Бургас Меден рудник“, маниак! Оттам двамата се телепортираха във Валхала и вечните полета на опиума. Изпития приготви две много сериозни варки с цвят на петрол и двамата с Мокрия си инжектираха по един кубик от коварната отрова във вените.

Изпития си беше парцал по природа и наркоман от много години. Мокрия често повтаряше, като се сетеше за него: „Няма такъв изрод като Изпития, бе! Седем лечения е изкарал и пак се друса, бе, ей! Ибах му мамата!“. Гордост!

След като се надруса, бургаският наркос почти светкавично се отпусна на прокъсания си фотьойл и заспа. Мокрия, от своя страна, в състояние на безтегловност, безвремие и безпространственост, застина с усмивка и полузатворени очи. Запали цигара, която захапа и забрави да изплюе, докато огънчето от нея не направи дупка в тениската му. След това повърна.

Единственото нещо, което успя да направи, беше да пусне някакъв „гангста рап“ на компютъра в хола на Изпития, след което заспа.

В столичния ж.к. „Младост“ кипеше жарко лято. Слънцето буквално топеше хидроизолациите по покривите на панелките и асфалта по улиците. През деня нямаше почти никакви хора, а през нощта беше тихо, естествено, без случаите, в които Фараона се разхождаше пиян, а когато има късмет — и дрогиран, сипейки закани към Мокрия. Обичайния младостки пейзаж. Заедно с Едрия продължаваха да си живеят по стария начин. А именно: пиене и когато някой извади — амфурки.

Така или иначе кварталът не се идентифицираше само с тези двамата. Друга скандална личност беше ексгаджето на Мокрия — Шуши! Тази малка, слабоумна по природа, рожбичка също си живуркаше постарому: амфурки и курове. Подобно на една стара фолкфурия „летеше от цвят на цвят“.

Един ден, както се разхождаше по квартала полугола, една ръка се подаде от прозореца на сив Мерцедес Е-класа и я плесна по дупето.

Шуши подвикна неволно:

— Аааау, кой си ти, бе?

— Къде ходиш, малката? — попита собственикът на ръката, а най-вероятно и на мерцедеса.

— Бате Сашко? Ти ли си бе, сладур? Не съм те виждала отдавна, къде се изгуби?

Малката разпоретина, освен интелект не притежаваше и инстинкт за самосъхранение, и когато някой я заговореше и поканеше на кафе, тя почти никога не отказваше, което понякога учудваше и самите мъже.

— Айде да пием кафе! — предложи човекът с мерцедеса. Това наистина беше бате Сашко.

Шуши се качи в колата на бате С. и се настани на предната седалка. Въобще не и правеше впечатление, че и се виждаха гащите, понеже беше обула пола тип „колан“, а и без това половите и органи бяха твърде добре познати на по-голямата част от мъжкото население на квартала, което си правеше сериозен резултат за Шушката по бройки. Широко усмихната тя го попита: