Стив Бери - Александрийската връзка

Тя не отговори.

— Не съм и очаквал нито да потвърдиш, нито да оспориш. Тук става нещо, Стефани. Нещо изключително важно. Хората с власт обикновено не си губят времето за глупости.

Тя бе съгласна.

— Можеш да взривяваш хора колкото си искаш. Да ги тероризираш ежедневно. Нищо няма да постигнеш. Но когато притежаваш това, което врагът ти желае страстно или пък не иска друг да го притежава, тогава вече имаш истинска власт. Познавам Ордена на Златното руно. Средство за упражняване на влияние — ето какво искат Алфред Херман и Орденът.

— И за какво ще го използват?

— Ако се окаже, че това средство нанася удар в сърцето на Израел, което е възможно, арабският свят би наддавал, за да се сдобие с него. А всеки от Ордена има интерес от приятелските отношения с арабите. Дори само цената на петрола е достатъчна да привлече вниманието им, а новите пазари за стоките и услугите им — ето една още по-щедра награда. Кой знае? Информацията може да постави под въпрос самата еврейска държава, което би успокоило множество открити рани. Дългогодишната поддръжка на Израел излиза скъпо на Америка. Колко пъти се е налагало? Някоя арабска държава заявява, че Израел трябва да бъде унищожен. Обединените нации се намесват. Съединените щати осъждат изказването. Всички са разгневени. Вадят се шпагите. А после трябва да се извадят концесиите и доларите, за да се умирят духовете. Представи си, ако вече няма нужда от подобни действия, колко по-сговорчив щеше да бъде целият свят, включително и Америка.

Възможно бе Лари Дейли да се стреми именно към подобен резултат от дейността на президента. Но все пак не можеше да не попита:

— Каква информация би могла да бъде толкова съдбоносна?

— Не знам. Но преди няколко месеца двамата с теб прочетохме един документ, който променя нещата из основи. Възможно е тук да става въпрос за нещо със сходна сила.

Прав беше, но реалността бе друга.

— Котън се нуждае от тази информация.

— Ще си я получи, но първо трябва да научим цялата история.

— И как смяташ да го постигнеш?

— Зимното събрание на Ордена е този уикенд. Нямах намерение да присъствам, но размислих.

Лондон, 13:20 ч.

Малоун слезе от таксито и заоглежда тихата улица. Множество фасади със стрехи, набраздени странични подпори и первази с цветя. Всяка от живописните къщи от XVIII век изглеждаше като мирно убежище от проблемите на реалността, което, естествено, приютяваше книжни плъхове и учени. Джордж Хаддад би следвало да се чувства у дома си.

— Тук ли живее? — попита Пам.

— Надявам се. Не съм чувал нищо за него от почти година. Но преди три години ми бе даден този адрес.

Следобедът бе хладен и сух. Сутринта бе прочел в „Таймс“, че Англия все още е обхваната от необичайна есенна суша. Мъжът от „Хийтроу“ не ги бе последвал, но може би някой друг бе поел щафетата. Все пак наоколо не се виждаха други таксита. Чувстваше се странно, че все още е с Пам, но пък май си го бе заслужил. Сам си го бе изпросил, като бе настоял тя да дойде с него. Изкачиха стъпалата до входа и влязоха в сградата. Малоун остана във фоайето, за да огледа улицата. Не се появиха нито хора, нито коли.

Звънецът за апартамента на третия етаж издаде дискретен звук. Мъжът с маслинената кожа, който отвори вратата, бе дребен и слаб, с пепелявосива коса и четвъртито лице. Кафявите му очи се оживиха, когато зърна госта си, но Малоун забеляза и мигновено потиснатото вълнение в широката приветлива усмивка.

— Котън. Каква изненада. Тъкмо онзи ден си мислех за теб.

Стиснаха си топло ръцете и Малоун представи Пам.

Хаддад ги покани да влязат. Дневната светлина бе приглушена от плътните дантелени пердета. Малоун хвърли бърз поглед към обстановката, в която сякаш цареше умишлено безредие — пиано, няколко шкафа, кресла, лампи с копринени абажури, дъбова маса, върху която компютърът бе почти скрит зад книги и документи.

Хаддад махна с ръка, сякаш искаше да прегърне хаоса.

— Ето това е моят свят, Котън.

Стените бяха осеяни с карти, толкова много, че тревистозелените тапети почти не се виждаха. Погледът на Малоун се плъзна по тях и той мислено отбеляза, че изобразяваха Светите земи, Арабия и Синайския полуостров, а възрастта им варираше от днешни дни до древността. Някои бяха фотокопия, други — оригинали, но всички бяха изключително интересни.

— Това също е част от манията ми — отбеляза Хаддад.

След като размениха задължителните незначителни приказки, Малоун реши да пристъпи направо към въпроса.