Стив Бери - Александрийската връзка

— Какво смяташ да правиш? — попита го Пам.

Той наистина нямаше представа, така че отговорът му бе искрен.

— Ще преценя, когато стигна там.

Проправиха си път през тълпата, устремила се към терминала, мълчанието и равномерните им крачки бяха явно доказателство, че разделени им е по-добре.

Приспаните сетива на Малоун, изострени от дванайсетте години като агент, работещ по секретен проект, отново се бяха пробудили. В самолета един мъж бе привлякъл вниманието му. Седеше три реда пред него в срещуположния край на салона. Качил се бе в Копенхаген. Имаше сухо и слабо тяло, бе мургав, с набола неколкодневна брада. По време на полета нищо не бе предизвикало съмненията му. Но макар мъжът да бе напуснал самолета доста преди тях, се бе озовал зад гърбовете им. И това вече беше проблем.

— Вчера застреля онзи човек, без въобще да се замислиш — продължаваше Пам. — Плашиш ме, Котън.

— Ставаше въпрос за безопасността на Гари.

— Така ли действаше тогава?

— През цялото време.

— Нагледах се на достатъчно смърт в този живот.

Той също.

Продължаваха да вървят мълчаливо. Малоун усети, че бившата му съпруга се кани да му каже нещо важно.

— Вчера не ти споменах — обади се тя — предвид всичко, което се случи, но в живота ми има нов мъж.

Това можеше само да го радва, но се питаше защо тя намира за необходимо да го споделя с него.

— Отдавна не се интересуваме един от друг.

— Знам. Но той донякъде е специален. — Тя вдигна ръка и му показа китката си. — Подари ми този часовник.

Определено се гордееше с подаръка, така че Малоун реши да не й разваля удоволствието.

— „Таг Хойер“. Не е зле.

— И аз така си помислих. Страшно ме изненада.

— Добре ли се държи с теб?

— Приятно ми е с него — кимна тя.

Малоун не знаеше какво да отговори.

— Споменавам го само, защото мисля, че е време да се помирим.

Влязоха в терминала, претъпкан с хора. Време бе да се разделят.

— Имаш ли нещо против да дойда с теб? — попита го тя. — Самолетът ми за Атланта е чак след седем часа.

Той тъкмо репетираше думите за сбогом, които трябваше да прозвучат небрежно.

— Май не е особено подходящо. По-добре да съм сам. — Не му се искаше да изрече това, което мислеха и двамата. Особено след вчерашния инцидент.

— Разбирам — кимна тя. — Просто си мислех, че ще е приятно да прекараме следобеда заедно.

Това възбуди любопитството му.

— Защо ти е да идваш с мен? Мислех, че искаш да забравиш случилото се.

— За малко да ме убият заради тази твоя връзка, така че съм любопитна. А и какво да правя на летището?

Трябваше да признае, че изглежда чудесно — бе с пет години по-млада от него, но приличаше на момиченце. Изражението й напомняше някогашната Пам, едновременно безпомощна, независима и привлекателна, така че не му се искаше да е хаплив. Осеяното й с лунички лице и сините й очи предизвикаха вълна от спомени, които се бе опитал да изтрие от съзнанието си, особено след като бе научил за Гари.

Двамата с Пам бяха прекарали заедно дълги години. Бяха споделяли живота си. И добър, и лош. Той беше на четирийсет и осем, разведен от повече от година, разделен от почти шест.

Може би бе време да го преодолее. Станалото — станало. Той самият не беше ангел.

Но обявяването на примирието трябваше да почака, така че Малоун само се усмихна.

— Прибирай се в Атланта и се пази, чуваш ли?

Тя се усмихна.

— И аз мога да кажа същото за теб.

— За мен е невъзможно. Но съм сигурен, че новият мъж в живота ти ще се радва да те види вкъщи.

— Все пак трябва да поговорим, Котън. И двамата заобикаляме темата.

— Ще поговорим, когато всичко приключи. Какво ще кажеш за временно примирие дотогава?

Тя искаше същото.

— Добре.

— Ще те държа в течение и не се безпокой за Гари. Хенрик ще се грижи за него. Ще го пазят добре. Имаш телефона, така че можеш да му се обаждаш когато пожелаеш.

Той й помаха весело, а после тръгна към изхода и към такситата. Нямаше багаж. В зависимост от продължителността на престоя си щеше да си купи някои неща, но това щеше да стане по-късно.

Преди да напусне сградата, искаше да провери още нещо.

Тръгна към изхода, приближи се до будката за информация и дръпна една карта на града от стойката. Небрежно се извърна и започна да я изучава, а погледът му се плъзна от листа към потока от хора, който продължаваше да се излива през широкия терминал.

Ако някой действително го преследваше, би трябвало да изчаква тръгването му. Но въпросната личност пое след Пам. А това вече сериозно го притесни.