Стив Бери - Александрийската връзка

Сейбър отвори вратата на стаята и изкриви лицето си в усмивка.

— Исках само да ти кажа, че се чухме с баща ти.

Момчето бе седнало до прозореца и четеше книга. Вчера бе поискало няколко заглавия и Сейбър ги бе набавил. Детското лице светна при думите за баща му.

— Добре ли е?

— Да. И беше благодарен, че си тук при нас. Майка ти също е с него.

— Мама е тук?

— Докара я друг наш екип.

— Това й е за първи път. Никога не е идвала. — Момчето млъкна за миг. — С баща ми не се разбират много.

Запознат със семейната им история, Сейбър долови нещо по-особено.

— Защо така?

— Заради развода. Отдавна не живеят заедно.

— Това тежи ли ти?

Гари се замисли върху въпроса. Беше висок за възрастта си, с гъста кестенява коса. Котън Малоун бе пълната му противоположност. С много бяла кожа, мускулести крайници, светла коса. Колкото и да се мъчеше, Сейбър не успяваше да долови нищо от бащата в изражението на сина.

— Щеше да е по-добре да бяха останали заедно. Ама разбирам защо е невъзможно.

— Хубаво е, че го разбираш. Ти си умно момче.

Гари се усмихна.

— И баща ми вечно това повтаря. Познаваш ли го?

— О, да. От години работим заедно.

— Какво точно се случва тук? Защо съм в опасност?

— Не мога да говоря сега. Но едни доста опасни типове са взели баща ти на мушка и се канеха да си отмъстят на теб и на майка ти, така че се намесихме, за да ви защитим. — Усещаше, че обяснението сякаш не задоволи малкия напълно.

— Но нали баща ми не работи вече за правителството?

— За съжаление враговете му не се интересуват от това. Чисто и просто искат да му причинят болка.

— Много странно.

Сейбър се насили да се усмихне.

— Боя се, че е част от работата ни.

— Имаш ли деца?

Зачуди се на любопитството на момчето.

— Не. Никога не съм бил женен.

— Изглеждаш ми готин.

— Благодаря. Просто си върша работата. — Сейбър разкърши рамене и попита: — Спортуваш ли?

— Тренирам бейзбол. Ама сезонът свърши отдавна. Не бих имал нищо против да хвърля някоя топка.

— Доста сложно за Дания. Тук бейзболът не е национално хоби.

— Последните две лета прекарах тук. Много ми харесва.

— С баща си ли прекарваш лятото?

Гари кимна.

— Това е горе-долу единствената ни възможност да сме заедно. Но няма значение. Радвам се, че живее в Дания. Тук е щастлив.

Стори му се, че отново долавя нещо.

— А ти щастлив ли си?

— Понякога. Друг път ми се иска да живееше по-наблизо.

— Мислил ли си някога да се преместиш при него?

Лицето на момчето се изкриви от тревога.

— Това би съсипало мама. Никак не би й харесало.

— Понякога човек върши това, което трябва да се направи.

— Мислил съм по този въпрос.

Той се ухили.

— Недей да мислиш чак толкова. И се опитай да не скучаеш много.

— Мъчно ми е за мама и татко. Дано са добре.

Чул бе достатъчно. Момчето се бе успокоило. Нямаше да им създава проблеми, поне през следващия един час, а на Сейбър му бе нужно само толкова. След това вече нямаше да има значение какво прави Гари Малоун.

Той тръгна към вратата с думите:

— Не се притеснявай. Сигурен съм, че всичко ще приключи съвсем скоро.

Малоун крачеше по улиците на Хелсингьор и наблюдаваше кафенето. През вратите му в двете посоки течеше равномерен поток постоянни клиенти. Обектът, когото наблюдаваше, седеше до прозореца и отпиваше от чашата си. Пам вероятно бе в колата, паркирана до гарата, и чакаше. Поне се надяваше да е там. Когато този тип предприемеше своя ход, щяха да имат един-единствен шанс. Ако враговете му бяха наблизо, а той бе убеден, че е така, това вероятно бе единственият начин да се добере до тях.

Появата на Пам в Дания го бе разтърсила. Но пък тя винаги оказваше подобен ефект върху него. Някога ги свързваха любов и уважение, или поне той бе смятал така; сега единственото общо помежду им бе Гари.

Мислите му се върнаха към думите й през август. За Гари.

— След толкова години лъжи искаш да си признаеш?

— Ти самият не беше светец преди толкова години, Котън.

— И ти превърна живота ми в ад заради това.

Тя вдигна рамене.

— Имах своето увлечение. Не смятах, че ще ти пука, като се има предвид случилото се.

— Аз ти признах всичко.

— Не, Котън. Аз те хванах.

— Но ме остави да вярвам, че Гари е мой син.

— Той е твой син. Във всяко отношение освен кръвната връзка.

— Това ли е оправданието ти?

— Няма нужда да се оправдавам. Просто реших, че трябва да узнаеш истината. Трябваше да ти кажа още миналата година, когато се разведохме.