Стив Бери - Александрийската връзка

Направи знак за сметката.

Торвалдсен стоеше на двайсетина метра от тях и наблюдаваше ремонта на книжарницата на Малоун, който бе започнал предишната седмица в тяхно отсъствие. Около четириетажната сграда беше издигнато скеле и строителите усилено работеха.

— Ще отида да се сбогувам с Хенрик — каза Гари и се втурна през тълпата.

— Тъжно бе на погребението в събота — каза Пам.

Той знаеше, че нещо друго я тормози. Не бяха говорили много за случилото се в библиотеката.

— Добре ли си? — попита той.

— Убих човек. Той беше истински негодник, но все пак беше човек.

Той не отговори.

— Ти се изправи срещу него — продължи тя. — Застана пред него, защото знаеше, че съм там. Знаеше, че ще стрелям.

— Не бях сигурен какво ще направиш, но знаех, че ще предприемеш нещо, и това ми беше достатъчно.

— Никога не съм стреляла с пистолет преди. Когато Хаддад ми го даде, ми каза само да се прицеля и да натисна спусъка. Той също е знаел, че ще го направя.

— Пам, не можеш да върнеш времето назад. Ти направи каквото трябваше.

— Както и ти през всичките тези години. — Тя замълча. — Искам да ти кажа нещо и не ми е лесно.

Той изчака.

— Съжалявам. Наистина съжалявам за всичко. Така и не разбрах колко трудна е работата ти. Мислех, че е просто егоизъм, мъжко честолюбие. Просто не разбирах. Сега обаче осъзнавам всичко. Грешала съм. И то за много неща.

— Значи ставаме двама. Аз също съжалявам за всичко, което се обърка през тези години.

Тя вдигна ръце, че се предава.

— Добре, мисля, че тези емоции стигат и за двамата.

— Помирихме ли се? — протегна ръка той.

— Помирихме се — прие жеста му тя.

Наведе се и нежно го целуна по устните. Той изобщо не го очакваше и потръпна от усещането.

— Това пък за какво беше?

— Не си прави илюзии. Смятам, че и за двамата е по-добре да сме разведени. Което не означава, че не си спомням.

— Тогава какво ще кажеш да не си позволяваме да забравим?

— Съгласна съм — отвърна тя и след малко попита: — Ами Гари? Какво ще правим с него? Той трябва да знае истината.

Мислил бе и за това.

— Ще я узнае. Да му дадем малко време и после тримата ще си поговорим. Не смятам, че ще промени кой знае какво, но си права, че трябва да знае истината.

Плати сметката и отиде при Гари и Торвалдсен.

— Момчето ще ми липсва — каза Хенрик. — Двамата с него сме добър екип.

Малоун и Пам бяха научили за случилото се в Австрия.

— Мисля, че преживяното тук му е предостатъчно — заяви твърдо Пам.

Малоун беше съгласен.

— Връщаш се в училище. В достатъчно каши се забърка.

Малоун видя, че Торвалдсен го разбира. Предишния ден бяха разговаряли по въпроса и макар да го тревожеше мисълта, че Гари се е изправил срещу въоръжен мъж, тайничко се гордееше с него. Във вените на момчето не течеше кръвта на Малоун, но все пак достатъчно от качествата си бе предал на момчето, за да бъде то негов собствен син във всяко едно отношение.

— Време е да тръгвате.

Тримата стигнаха до края на площада, където Йеспер ги чакаше с колата на Торвалдсен.

— И на тебе ли ти стигат преживените премеждия? — попита Малоун Йеспер.

Мъжът само се усмихна и кимна. Предишния ден Торвалдсен беше отбелязал, че Йеспер едва е издържал двата дни с Маргарете Херман. Бяха я освободили в събота, когато Торвалдсен и Гари пристигнаха в Дания. От онова, което Торвалдсен беше споменал за Херман, ставаше ясно, че отношенията между баща и дъщеря не са за завиждане. Наистина ги свързваше кръвта, но нищо повече.

Малоун прегърна сина си.

— Обичам те. Грижи се за майка ти.

— И сама се справя.

— Не бъди толкова сигурен.

Той се обърна към Пам.

— Ако ти трябвам, знаеш къде съм.

— Същото важи и за теб. Ако не друго, поне можем да си пазим гърбовете.

Не бяха казали на Гари за случилото се в Синай и нямаха намерение да го правят. Торвалдсен се беше съгласил да вземе Пазителите под крилото си и да осигурява средствата за поддръжката на манастира и библиотеката. Вече бяха започнали да архивират ръкописите електронно. Това означаваше да се наемат още хора и редиците на Пазителите щяха значително да се увеличат. Датчанинът бе въодушевен от перспективата да помогне и с нетърпение очакваше да посети мястото.

Всичко обаче щеше да остане в тайна.

Торвалдсен бе уверил Израел, че нещата са под контрол. След като получиха същите уверения от правителството на Съединените щати, евреите изглеждаха доволни.

Пам и Гари се качиха в колата. Малоун им махаше, докато се включиха в трафика и се насочиха към летището. След това си проправи път през тълпата и се върна при Торвалдсен, който наблюдаваше как работниците почистват отломките от сградата.