Стив Бери - Александрийската връзка

Това бе ножът от Лисабон.

Малоун се подготви да посрещне нападателя си, но не успя да направи нищо.

Чу се изстрел.

Макколъм застина. Кръвта шурна от дупката в дясната част на гърдите му. Проехтя още един изстрел, ръцете му се стрелнаха във въздуха и той се олюля. Отекна трети, след него и четвърти изстрел. Тялото му се наклони напред, очите му се подбелиха, кръвта бликна от устата му. Макколъм се строполи на пода по лице.

Малоун се обърна.

Пам свали пистолета.

— Крайно време беше — каза той.

Тя не можа да отговори, а очите й бяха разширени от ужас. Малоун се приближи до нея и свали ръката й. Тя го погледна с празен поглед.

От сенките край вратата изникнаха силуети. Към тях бавно се приближиха девет мъже и жени.

Адам и младежът със сламената шапка бяха сред тях. Ева се разплака и коленичи до тялото на Хаддад. Останалите приклекнаха до нея.

Пам стоеше неподвижно. Малоун също. Накрая реши да прекъсне скръбта им.

— Предполагам, че имате някакво оборудване за свръзка?

Адам вдигна поглед и кимна.

— Трябва да го използвам.

Виена

Торвалдсен отново се намираше в библиотеката с Гари, но този път Херман и вицепрезидентът знаеха, че е тук. Бяха сами, вратата беше затворена, а охраната стоеше отвън.

— Били са тук снощи — каза вицепрезидентът ядосано. — Трябва да са били някъде там. — И той посочи рафтовете на горния етаж. — Проклетото място прилича на концертна зала. Обадил се е на министъра на правосъдието и му е казал всичко.

— Това проблем ли е? — попита Херман.

— Слава богу, не. Брент ще стане вицепрезидент, когато всичко приключи. Той върши работата във Вашингтон в мое отсъствие. Поне в тази посока всичко е под контрол.

— Този човек — Херман посочи Торвалдсен — вчера отвлече дъщеря ми. И то преди да е чул каквото и да било снощи.

Вълнението на вицепрезидента се усили още повече.

— Което предизвиква цял куп въпроси. Алфред, не съм те питал какво правиш тук. Поиска Александрийската връзка и я получи. Аз лично го уредих. Не знам как си използвал тази информация и не ме интересува, но тя очевидно се превръща в проблем.

Херман разтриваше главата си.

— Хенрик, ще си платиш скъпо, че ме удари. Никой не си е позволявал подобно нещо.

Торвалдсен не се впечатли.

— Явно е дошло времето някой да го направи.

— А ти, момченце…

Гърлото на Торвалдсен се сви. Нямаше никакво намерение да излага Гари на опасност.

— Алфред — намеси се вицепрезидентът, — нещата вече са се задействали. Ще трябва да се справиш с тази ситуация.

По челото на Торвалдсен изби пот, когато осъзна значението на чутото.

— И двамата никога няма да кажат нито дума.

— Ще убиеш ли момчето? — попита Торвалдсен.

— А ти ще убиеш ли дъщеря ми? И какво от това? Да, ще го убия. — Ноздрите на Херман се разшириха и очите му проблеснаха от ярост.

— Не си свикнал на подобно отношение, нали, Алфред?

— Подигравките няма да те доведат доникъде.

Но щяха да му спечелят време, а това беше единственото, което можеше да направи. Обърна се към вицепрезидента.

— Брент Грийн беше добър човек. Какво се е случило с него?

— Не съм му изповедник, така че не знам. Вероятно е прозрял предимствата на моя пост. Америка има нужда от силни лидери, хора, които имат власт и не се страхуват да я използват. Брент е такъв. Аз също.

— Ами хората с качества?

— Това е относително понятие. Предпочитам Съединените щати да си сътрудничат със световната бизнес общност за постигането на взаимноизгодни цели.

— Ти си убиец — каза Гари.

На вратата се почука и Херман отиде да отвори. Агент от охраната на вицепрезидента му прошепна нещо. На лицето му се изписа объркване, той кимна и мъжът си тръгна.

— Президентът е на телефона — каза Херман.

Лицето на вицепрезидента доби смаяно изражение.

— Какво, по дяволите…

— Проследил те е дотук с тайните служби. Докладвали са му, че си с мен и още двама души, единият от които момче. Президентът иска да говори с всички нас.

Торвалдсен бе наясно, че нямат друг избор. Очевидно президентът знаеше доста.

— Попита дали телефонът ми има говорител — каза Херман, докато отиваше към бюрото си, където натисна два клавиша. — Добър ден, господин президент.

— Не мисля, че двамата с вас сме се срещали. Обажда се Дани Даниълс от Вашингтон.

— Не, сър, не сме се виждали. Приятно ми е.

— Там ли е вицепрезидентът?

— Тук съм, господин президент.

— Торвалдсен, там ли сте? Момчето на Малоун с вас ли е?