Стив Бери - Александрийската връзка

— Тогава откъде взе указанията? — попита Малоун.

— Аз му ги дадох. — Гласът беше на Джордж Хаддад.

Палестинецът стоеше до вратата.

— Мистър Сейбър, манипулирах ви по същия начин, по който манипулирах и Котън. Оставих касетата и информацията на компютъра си, за да можете да ги откриете, както и указанията за Пътя, които сам измислих. Уверявам ви, че пътят, който самият аз трябваше да извървя, за да открия това място, бе много по-труден.

— Говориш пълни глупости — каза Макколъм.

— Трябваше да звучи предизвикателно. Ако бе прекалено лесно, щяхте да решите, че е капан. Ако пък беше прекалено сложно, нямаше да успеете да се справите. Вие обаче бяхте нетърпеливи. Дори оставих флашпамет до компютъра, но вие изобщо не се замислихте за нея. Това бе поредната уловка.

Малоун забеляза, че от позицията на Хаддад ясно се вижда къде стои Макколъм. Но ръцете на Хаддад бяха празни. И това със сигурност не бе останало незабелязано.

— Джордж, какво правиш? — извика той.

— Завършвам започнатото.

Хаддад тръгна срещу Макколъм.

— Довери се на хората, които познаваш, Котън. Тя няма да те разочарова.

И приятелят му продължи да върви напред.

Сейбър гледаше как Библиотекарят крачи към него. Нима този мъж беше Джордж Хаддад? И всичко случило се до този момент е било умишлено планирано? Нима са го подвели?

Какво беше казал старецът? Уловка? Едва ли.

Той стреля право в главата на Библиотекаря.

Малоун изкрещя „не“ в момента, в който куршумът се вряза в челото на Хаддад. Имаше толкова много въпроси, не беше разбрал толкова много неща. Как беше стигнал палестинецът от Западния бряг до Лондон и после дотук? Какво ставаше? Какво знаеше Хаддад, което да струва смъртта му?

Заля го вълна от ярост. Стреля два пъти към Макколъм, но куршумите само одраскаха стената.

Хаддад лежеше неподвижно, а петното кръв около главата му се уголемяваше.

— Старецът имаше кураж — изкрещя Макколъм. — И без това щях да го убия. Сигурно е знаел и това, а?

— Мъртъв си! — отрони Малоун.

От другия край на залата се чу смях.

— Както сам каза, може да ти бъде трудно.

Трябваше да сложи край. Пазителите разчитаха на него.

Хаддад също.

И тогава видя Пам.

Стоеше на изхода, скрита в сенките под такъв ъгъл, че Макколъм да не може да я види. Държеше пистолет.

Довери се на хората, които познаваш.

Последните думи на Хаддад.

Двамата с Пам бяха прекарали по-голямата част от живота си заедно, като последните пет бяха изпълнени с омраза. И все пак тя бе част от него. Винаги щяха да бъдат свързани. Ако не чрез Гари, то с нещо, което никой не можеше да обясни. Не непременно любов, а някаква привързаност. Той не би позволил нищо да й се случи, а сега трябваше да вярва, че и тя би постъпила по същия начин спрямо него.

Тя няма да те разочарова.

Сложи пълнителя, прицели се в Макколъм и дръпна спусъка. Куршумът се заби в една от масите. Чу се изщракване. После още едно и още едно.

— Свършиха ти патроните, Малоун — извика Макколъм.

Котън се изправи, надявайки се врагът му да се наслади на силата си. Ако Макколъм решеше да стреля от скривалището си и двамата с Пам бяха мъртви. Той обаче познаваше противника си. Макколъм се изправи с насочен пистолет иззад масата и тръгна към Малоун. Беше с гръб към изхода. Дори периферното му зрение не можеше да му помогне.

Малоун трябваше да спечели малко време.

— Името ти Сейбър ли е?

— Това, което използвам тук — да. Истинското ми име е Макколъм.

— И какво смяташ да направиш?

— Да избия всички и да запазя съкровището за себе си. Много е просто.

— Та ти нямаш никаква представа какво има тук. Какво ще правиш с него?

— Ще наема хора, които знаят какво да правят. Според мен тук има много информация. Само Старият завет е достатъчен, за да оставя своя отпечатък върху света.

Пам не беше помръднала. Със сигурност бе чула изщракванията и знаеше, че животът му зависи от милостта на Макколъм. Представяше си страха й. През последните няколко дни беше видяла доста хора да умират. Сега ужасът, че самата тя трябва да убие човек, сигурно я разтърсваше. И той бе чувствал същото. Винаги му беше трудно да дръпне спусъка. Движението водеше до такива последствия, че самият ужас можеше да те парализира. Надяваше се само инстинктите й да надделеят над страха.

Макколъм вдигна пистолета си.

— Поздрави Хаддад от мен.

Пам се втурна напред и стъпките й приковаха вниманието на Макколъм. Главата му се стрелна надясно и той забеляза движение с ъгълчето на окото си. Малоун използва този миг и изрита пистолета от ръката му. След това стовари юмрука си в лицето му и Макколъм се олюля назад. Малоун се хвърли да го довърши, но Макколъм се окопити и се наведе напред. Двамата паднаха върху една от масите и се претърколиха от другата страна. Малоун чу как въздухът изсвистява от дробовете на противника му и го изрита с коляно в корема. После се изправи и го сграбчи, очаквайки да е замаян, но Макколъм му нанесе два силни удара в лицето и гърдите. Стаята се завъртя пред очите му и той опита да се отърси от болката в главата си. Извъртя се и видя нож в ръцете на Макколъм.