Стив Бери - Александрийската връзка

— И никой от тях не е споменал, че е бил тук?

— А защо да го правят? Ние не търсим отплата. А те са постигнали признание. Ако сме им помогнали, то това е било наше задължение. Истинското постижение е богатството тук да бъде съхранено. Вие можете ли да продължите традицията?

Тъй като нямаше никакво намерение да позволи някой друг да види това място, Сейбър зададе въпроса, който всъщност го интересуваше:

— Колко са Пазителите?

— Девет. Редиците ни са оредели.

— Но къде са те? Видях само двама отвън.

— Манастирът е голям. Занимават се със задълженията си.

Сейбър посочи с пистолета.

— Да се върнем в първата зала, искам да видя нещо.

Старецът тръгна.

Сейбър се замисли дали да не го убие още сега, но реши, че Малоун вече се е досетил какво става. Сигурно го чакаше в другия край на лабиринта или някъде по пътя.

Във всеки случай старецът можеше да се окаже много полезен.

Малоун зави зад последния ъгъл в прохода и видя портал, оформен от два крилати лъва с човешки глави. Тяхната символика му беше позната. Умът на човек, силата на животно и подвижността на птица. Мраморните врати с бронзови панти бяха отворени.

Влязоха и онемяха пред богатството вътре. Малоун се запита колко ли време е било необходимо, за да се създаде нещо толкова внушително. Дълги редици диагонално разположени каменни кутии лежаха върху застлания с плочи под между тесни пътечки. Кутиите бяха претъпкани със свитъци. Той пристъпи към една от тях и взе най-горния. Документът бе в забележително добро състояние, но все пак не посмя да го разгъне. Погледна във вътрешната страна на рулото и видя, че почеркът все още е четлив.

— Никога не съм предполагала, че нещо подобно може да съществува — каза Пам. — Надхвърля границите на въображението.

Беше виждал невероятни неща, но нищо не можеше да се сравни с гледката, която представляваше тази стая. Забеляза, че високо на една от лъскавите червени стени има няколко латински думи. AD COMMUNEM DELECTATIONEM. За радост на всички. Пазителите бяха постигнали нещо изключително.

Видя и издълбани в стената надписи на наименованията на залите на латински. Преведе ги на Пам.

— Пет зали — каза Малоун. — Могат да са във всяка една посока.

Някакво движение откъм вратата привлече вниманието му. Видя Джордж Хаддад, а след него Макколъм.

— Залегни — извика на Пам и вдигна пистолета си.

Макколъм го видя и изблъска Хаддад напред, прицели се и стреля.

Малоун се хвърли на земята, използвайки рафтовете между тях за прикритие. Куршумът отскочи в гранитните колони зад него.

— Действаш бързо — извика Макколъм от другия край на залата.

— Не исках да се почувстваш самотен.

— Библиотекарят ми правеше компания.

— Двамата успяхте ли да се сприятелите?

— Не е особено приказлив, но пък добре познава мястото.

— А сега какво?

— Опасявам се, че двамата с бившата ти съпруга ще трябва да умрете.

— Предупредих те да не ме принуждаваш да показвам лошата си страна.

— Дай да я видим, Малоун. Стигнах дотук и нямам намерение да губя. Слушай, дай да играем честно. Един срещу друг. Тук. Ако спечелиш, старецът и бившата ти жена са в безопасност. Става ли?

— Ти определяш правилата. Действай.

Хаддад слушаше размяната на реплики между Сейбър и Малоун. Двамата трябваше да решат спора си, а той трябваше да плати дълга си. Отново си спомни онзи Пазител, преди толкова години и изпълнените му с решимост очи. Просто не бе разбрал. Но сега, след като бе видял библиотеката и бе станал Библиотекар, знаеше онова, което е знаела и онази бедна душа през 1948 г. Бе убил добрия човек без причина и бе съжалявал през целия си живот.

— Стани — нареди Сейбър на Библиотекаря и го изчака да се изправи. — Добре, Малоун, действам. Ето го. — Той посочи с пистолета. — Тръгвай.

Библиотекарят бавно тръгна между диагонално подредените кутии. Сейбър бе заел позиция, приклекнал зад една от редиците. След десетина метра Библиотекарят спря и се обърна. Очите му бяха студени и безизразни. Странен бе този старец. Сякаш душата зад тези очи вече беше минавала през подобно изпитание и не се страхуваше. Сейбър се замисли дали да не го убие, но така можеше да предизвика Малоун. А той не искаше да го прави. Не още. Малоун беше последното му изпитание. След като се отървеше от него, библиотеката щеше да бъде негова. Отдъхна си, когато старецът най-накрая се отдалечи.

Вашингтон

Стефани паркира на известно разстояние от къщата на Лари Дейли и двете с Касиопея го изминаха пеша. Не се виждаше и следа от Брент Грийн или някой друг. Приближиха входната врата и Касиопея отново отключи, а Стефани обезвреди алармата. Забеляза, че кодът не беше променен. Дейли го беше оставил същият дори след като бяха успели да влязат. Явен признак на глупост или поредното доказателство, че го е подценявала.