Стив Бери - Александрийската връзка

По алеята, водеща през дърветата към входната врата, се точеха коли и в двете посоки. Не всички членове на Ордена бяха отседнали в имението. Мнозина гостуваха на приятели или бяха предпочели да отседнат в любимите си хотели във Виена. Познаваше част от пристигащите и поговори с някои от тях. Държеше да поддържа добри отношения с всички. Трябваше обаче да тръгнат, преди Херман да се свести.

— Неприятности ли имаме? — попита Гари.

— Не съм сигурен. — Беше самата истина.

— Страхотно ги отупа онези двамата.

Забеляза, че момчето е впечатлено.

— Май добре се справих, а?

— Не ми се ще да съм тук, когато се свестят.

И на него също не му се щеше.

— Трябва да задържим писмата, но за съжаление домакинът ни ще направи всичко възможно, за да ни попречи.

— Ами дъщеря му? Той май хич не се интересува от нея.

— Не мисля, че някога се е интересувал. Отвличането й просто го изненада, което ни осигури достатъчно време, за да действаме. — Той се замисли за собствения си мъртъв син. — Хора като Алфред не се интересуват от семействата си.

Торвалдсен дълбоко тъгуваше за съпругата и сина си. Когато видя как Гари Малоун се втурва да го защити, изпита едновременно ужас и задоволство. Сега потупа момчето по рамото.

— За какво? — попита Гари.

— Баща ти ще се гордее с теб.

— Надявам се да е добре.

— Аз също.

Три коли се появиха откъм главния път и завиха по павираната алея. Спряха пред замъка и от първата и третата кола излязоха мъже в черни костюми. Хвърлиха бърз поглед във всички посоки и един от тях отвори задната врата на средната кола.

Вицепрезидентът на Съединените щати излезе на следобедното слънце, облечен спортно — с риза и тъмносиньо яке.

Торвалдсен и Гари бяха едва на петнайсетина метра от тях и видяха как охранителите му го обграждат и всички заедно се отправят към главния вход на замъка. По средата на пътеката вицепрезидентът внезапно спря и рязко смени посоката.

Тръгна право към тях.

Торвалдсен наблюдаваше мъжа със смесица от гняв и отвращение. Амбициозният глупак беше готов на всичко.

— Не казвай нищо, момчето ми — прошепна той на Гари. — Помни, отворени уши и затворена уста.

— Това вече го разбрах.

— Вие сигурно сте Хенрик Торвалдсен — каза вицепрезидентът, когато се приближи.

— Да, аз съм. Приятно ми е да се запознаем, сър.

— Да караме без „сър“, може ли? Вие сте един от най-богатите мъже в света, а аз съм само един политик.

— Как беше приказката? Вие сте на косъм от президентството.

Американецът се засмя.

— Точно така. Но въпреки това работата е доста скучна. Все пак имам възможност да пътувам и ми е много приятно да посещавам подобни места.

— И какво ви води тук днес?

— Двамата с Алфред Херман сме приятели. Дойдох да му изкажа почитта си.

По пътя мина кола. Светло беемве с униформен шофьор. Торвалдсен махна и колата се приближи.

— Тръгвате ли? — попита министър-председателят.

— Трябва да отидем до града.

Американецът посочи Гари.

— А кой е този?

Торвалдсен представи момчето с истинското му име и двамата се здрависаха.

— Никога не съм се запознавал с вицепрезидент — възкликна Гари.

Беемвето спря, шофьорът излезе и след като заобиколи колата, отвори задната врата за Торвалдсен.

— А аз не се бях запознавал със сина на Котън Малоун — отговори вицепрезидентът.

Сега вече Торвалдсен осъзна, че ще си имат неприятности. Подозрението му се потвърди, когато видя Алфред Херман да крачи решително към тях, следван от началника на охраната си.

Вицепрезидентът каза:

— Брент Грийн ви праща поздрави.

Торвалдсен съзря предателството на Грийн в суровите очи на мъжа срещу себе си.

— Опасявам се, че няма да ходите никъде — рече тихо вицепрезидентът.

Херман се приближи и затвори задната врата на колата.

— Хер Торвалдсен няма да има нужда от колата. Можете да си вървите.

Торвалдсен понечи да протестира, да направи сцена, но забеляза, че началникът на охраната застава до Гари. Пистолетът под сакото му беше насочен право към момчето.

Посланието бе напълно ясно. Той се обърна към шофьора си.

— Можеш да тръгваш, наистина. Благодаря, че дойде.

Херман му взе атласа.

— Възможностите ти бързо се стопяват, Хенрик.

— И аз бих се изразил така — каза вицепрезидентът.

Херман изглеждаше изненадан.

— Защо сте тук? Какво става?

— Доведете и двамата вътре и ще ви разкажа.

Синайски полуостров