Стив Бери - Александрийската връзка

— Думите са от Изход. Така казва Бог на Мойсей от горящия къпинов храст.

— Тук ли е станало това? — попита Пам.

— Никой не знае. И трите религии вярват, че се е случило в планината на около трийсетина километра на юг от тук, Джебел Муса, но кой би могъл да каже със сигурност?

В края на тунела го лъхна горещ въздух и той се озова насред овален „фарш“, осеян с кипариси. Пухкави бели облачета се гонеха по ясното небе като пеперуди. Присви очи срещу ослепителната светлина.

Притиснати към лицето на скалата, сгушени сред изумителните урви, се издигаха стени и сгради, слепени една за друга, сякаш бяха част от скалата. Цветовете им — жълто, кафяво и бяло — се сливаха като при камуфлажно покривало. Наблюдателните кули оживяваха във въздуха. Тънките зелени конуси на кипарисите контрастираха с избледнелите от слънцето оранжеви керемиди по покривите. Архитектурата и големината на сградите не следваха никаква логика. Цялата картина напомняше на Малоун за чара на италианско рибарско селце, кацнало на някой хълм.

— Дали не е манастир? — попита Пам.

— Според картата в този район има три манастира. И нито един не е таен.

Пътечка от изсечени в скалата стъпала водеше надолу. Стъпалата бяха стръмни, групирани по три и разделени от стръмни участъци гладка скала. В дъното друга пътечка се виеше покрай езерце, сгушено сред кипарисите, и се изкачваше зигзагообразно до входа на манастира.

— Това е мястото.

Стефани проследи с поглед как Дейли излиза от ресторанта. Касиопея се приближи до масата и сядайки, попита:

— Нещо полезно?

— Каза, че Даниълс е знаел за всички негови действия.

— Какво друго би могъл да каже?

— Дейли не спомена, че сме били в Кемп Дейвид снощи.

— Никой освен агентите и Даниълс не ни видя.

Така беше. Бяха пренощували във вилата с двама от агентите отвън. Когато се събудиха, закуската им беше във фурната. Самият Даниълс им се беше обадил и им беше казал да уредят срещата с Дейли. Следователно Дейли или не знаеше, или не искаше да им каже.

— Защо президентът ще иска да се срещнем с него, след като е наясно, че Дейли може да отрече всичко, което той ни е казал? — попита на глас тя по-скоро себе си, отколкото Касиопея.

— Прибави и този въпрос към списъка.

Видя през прозореца как Дейли върви бавно през покрития с чакъл паркинг към своя ленд ровър. Никога не беше харесвала този човек и нищо не й бе доставило по-голямо удоволствие от разкритието, че си е изцапал ръцете.

Сега обаче не беше толкова сигурна.

Дейли стигна до колата си в отдалечения край на паркинга и седна вътре. Те също трябваше да тръгват. Време беше да намерят Брент Грийн и да разберат какво беше научил той. Даниълс не бе споменавал, че трябва да разговарят и с Грийн, но тя смяташе да го направи.

Сега.

Взрив разтърси сградата. След първоначалния шок Стефани осъзна, че ресторантът е непокътнат. Писъците стихнаха, когато и останалите хора разбраха, че са добре. Всичко беше наред. Но не и отвън. Тя погледна през прозореца и видя, че ленд ровъра на Лари Дейли е обхванат от пламъци.

Синайски полуостров

Малоун приближи дървената врата с метален обков. Избледнели от слънцето стени от червен гранит, чиито основи почиваха върху гигантски подпори, се спускаха към терасираната земя, където като стражи се извисяваха кипариси, портокалови, лимонови и маслинени дръвчета. Лози пълзяха в основите. Топлият ветрец раздухваше пясъка. Не се виждаше никой. Над портата Малоун забеляза още думи на латински, този път от Псалом 117, и прочете надписа.

Ето портите Господни: праведните ще влязат в тях.

— Какво ще правим? — попита Пам.

Беше забелязал, че враждебността на местността бе в унисон с бързо влошаващото й се настроение.

— Предполагам, че въжето е именно за тази цел — отвърна той, сочейки портата.

Високо над нея висеше желязна камбана в открита куличка. Той се приближи до въжето и го дръпна. Камбаната иззвънтя няколко пъти. Тъкмо се канеше да го дръпне още веднъж, когато високо в портата се открехна един прозорец и оттам се надвеси млад брадат мъж със сламена шапка.

— Какво желаете? — попита той на чист английски.

— Дойдохме, за да посетим библиотеката — отвърна Макколъм.

— Това е манастир, място за усамотение. Нямаме библиотека.

Малоун се беше питал как Пазителите разбират дали хората, които се появяват на портата, са поканени. Пътуването отнемаше дълго време, но не бе прекъсвано от никакви препятствия. Следователно трябваше да има някакво последно предизвикателство, което явно не беше описано в указанията.