Стив Бери - Александрийската връзка

Външната врата се отвори и младежът със сламената шапка влезе вътре.

Малоун забеляза, че младият мъж извършваше всяко действие с маниера на слуга, който не може да мисли за повече от едно нещо.

— Мистър Хаддад, готов ли сте да влезете в библиотеката?

Малоун кимна.

— Стомахът ми е пълен и успях да си почина.

— Тогава да тръгваме.

Макколъм скочи от стола си. Малоун очакваше да види реакцията му.

— Имате ли нещо против да минем първо през тоалетната?

Домакинът им кимна при тази молба.

— Ще ви отведа. Но след това ще се върнете тук. Само мистър Хаддад е поканен.

Макколъм беше съгласен.

— Само ме заведете до тоалетната.

— Мистър Хаддад, вие искате ли да използвате тоалетната? — попита младежът.

Малоун поклати глава.

— Вие Пазител ли сте?

— Да.

Той разгледа кръглото лице на младежа. Кожата му беше нежна, скулите — високи, а продълговатите очи му придаваха вид на ориенталец.

— Как поддържате това място с толкова малко хора? Видяхме само още един човек.

— Никога не сме имали затруднения.

— Ами натрапниците? — попита Макколъм.

— Мистър Хаддад е учен мъж. Няма от какво да се притесняваме.

Малоун реши да не го притиска повече.

— Заведете го в тоалетната. Ще ви изчакаме тук.

Пазителят се обърна към Пам.

— Нямам нужда, благодаря.

— Веднага се връщаме.

Стефани се приготви за престрелка. Някой беше убил Лари Дейли и сега преследваше нея. Ядосваше се, че и Касиопея се оказа въвлечена, но приятелката й сама беше направила своя избор. В очите на Касиопея нямаше и помен от страх или съжаление, в тях проблясваше решителност.

Четиримата мъже приближиха събърбъна.

— Ти поеми първите двама — каза Касиопея. — Аз ще се оправя с другите.

Стефани кимна.

Приготвиха се да отворят вратите и да стрелят. Беше по-добре, отколкото просто да седят и да чакат мъжете да ги нападнат. Възможно бе изненадата да им даде предимство. Щяха да използват вратата и прозореца като щит колкото се може по-дълго.

Изведнъж долетя някакъв тътнещ звук, който започна да се усилва и колата завибрира. Стефани видя как мъжете пред тях се пръснаха в същия момент, в който усети порива на вятъра. И пред очите й изникна военен хеликоптер.

Отнякъде се появи кола. Чу се скърцане на спирачки. Изсвистяха куршуми. Телата на първите двама мъже се завъртяха като пумпали. Стефани погледна в огледалото за обратно виждане. Колата зад тях се опитваше да се измъкне. Един от стрелците лежеше на шосето. Хеликоптерът се спусна на петнайсет метра височина. Отвори се врата и се показа някакъв мъж с автомат. Хеликоптерът се изравни с бързо отдалечаващата се кола, която рязко поднесе наляво и се удари в едно дърво. Двамата мъже отпред излетяха през стъклото и паднаха, облени в кръв, на асфалта.

Стефани отвори вратата си.

— Добре ли сте всички? — извика мъжки глас.

Стефани се обърна и видя агента от музея.

— Да, добре сме.

Мобилният й телефон иззвъня от вътрешността на колата. Тя го грабна.

— Реших, че може да имате нужда от малко помощ — долетя гласът на Даниълс.

Сейбър последва Пазителя навън през лабиринт от притихнали сгради. Слънцето хвърляше издължени сенки върху покривите и по неравната уличка.

Призрачен град, помисли си той. Мъртъв — и въпреки това жив.

Отведоха го в друга сграда, където той попадна в баня, застлана с ламарина. Висящ от тавана тенекиен съд захранваше тоалетната с вода. Той реши, че моментът е дошъл, и затова извади пистолета, който беше взел от манастира, излезе от тоалетната и завря цевта в лицето на младежа.

— Към библиотеката.

— Вие не сте поканен.

— Тогава какво ще кажеш да те застрелям и сам да намеря пътя дотам? Няма да се поколебая да го направя, така че помисли пак.

Младият мъж изглеждаше по-скоро озадачен, отколкото изплашен.

— Последвайте ме.

Виена

Херман бързо научи, че Торвалдсен е отишъл в оранжерията с пеперудите. Началникът на охраната му, едър мъж с маслинена кожа и пламенен темперамент, го последва, когато се запъти натам. Не искаше да привлича внимание, затова крачеше спокойно, усмихваше се и от време на време поздравяваше членовете на Ордена, които се разхождаха из розовата градина до къщата.

Доволен бе, че Торвалдсен се бе спрял точно на това място. Сградата беше достатъчно отдалечена и той можеше да се справи необезпокояван с проблема.

И точно това възнамеряваше да направи.

Торвалдсен видя през стъклените стени и цветята в оранжерията, че домакинът му идва. Забеляза отсечената му походка и решително изправеното тяло. Разпозна и началника на охраната му.