Стив Бери - Александрийската връзка

Този път тя слушаше.

— Стефани. Брент Грийн работи с него. Той не ти е приятел. — Очите й се впиха в Хедър Диксън, която кимна.

— Казва истината. Кой друг знаеше, че ще бъдеш тук? Ако искахме да те убием, нямаше да се срещнем в музея.

Смяташе, че държи нещата под контрол, но вече не бе толкова сигурна. Грийн действително бе единственият, който знаеше, че са тук, ако можеше да се вярва на Диксън и Дейли. Пусна Дейли, а той продължи:

— Грийн е в комбина с вицето. От доста време. Обещано му е второто място в бюлетината. Брент не би могъл да се надява да спечели избори. Това е единственият му шанс да се придвижи нагоре.

Ново съобщение по радиоуредбата нареди опразването на сградата. Един от охранителите излезе от кафенето и им нареди да напуснат.

— Какво става? — попита го Дейли.

— Просто предпазна мярка. Трябва да опразним сградата.

През стъклените стени се виждаше как хората масово напускат района на музея. Доста сериозна предпазна мярка.

Забързаха към главния вход, през който се точеше безкраен поток от хора. Навред се виждаха притеснени изражения. Повечето бяха деца и семейства, които коментираха какво би могло да се случва.

— Дай да намерим друг изход — предложи Касиопея. — Поне да не бъдем толкова предвидими.

Стефани се съгласи. Двете се отдалечиха. Дейли и Диксън не се помръднаха, сякаш се опитваха да ги накарат да повярват.

— Стефани — провикна се Дейли.

Тя се обърна.

— Аз съм единственият ти приятел. Обади ми се, когато го осъзнаеш.

Не можеше да повярва на думите му, но чувството на несигурност, което я обзе, й бе крайно неприятно.

— Трябва да тръгваме — каза Касиопея.

Хукнаха през поредица от галерии с лъскави въздушни кораби, покрай магазин за сувенири, който бързо се опразваше. Касиопея явно искаше да използва някой от аварийните изходи, което бе разумен ход, тъй като сирената и без това вече бе задействана. Пред тях, иззад витрина, пълна с миниатюрни самолети, изникна някакъв мъж. Висок, облечен в строг тъмен костюм. Вдигна дясната си длан. Стефани забеляза тънка жичка, която се виеше от лявото му ухо.

Двете с Касиопея спряха и се обърнаха. Зад тях стояха други двама, облечени и екипирани по сходен начин. Външността и поведението им й бе познато.

Тайните служби.

Първият каза нещо в микрофона на ревера си и сирената спря.

— Можем ли да приключим без излишен шум, мисис Нел?

— А защо?

Мъжът се приближи.

— Защото президентът на Съединените американски щати желае да разговаря с вас.

Лисабон, 21:30 ч.

Малоун излезе иззад тезгяха и клекна до Макколъм, който тършуваше из джобовете на мъртвеца. Наблюдавал бе с интерес как така нареченият търсач на съкровища убива нападателя им с професионална точност.

— Двамата ще заобиколят през църквата и ще се върнат тук — каза той.

— Ясно ми е — каза Макколъм. — Ето два резервни пълнителя. И още един пистолет. Някаква идея кои са?

— Израелци. Няма кой друг.

— Не каза ли, че са напуснали сцената?

— А ти не каза ли, че си аматьор? Доста завиден талант демонстрира току-що.

— Когато си под прицел, правиш каквото трябва.

Малоун забеляза още нещо, прикрепено към китката на мъртвия. Откопча металното устройство. Беше локатор. Той самият многократно бе използвал такива, за да следи обект с електронен датчик. Включи екрана и видя, че е на безшумен режим и че следи някаква цел. Мигащият индикатор сочеше, че целта е наблизо.

— Трябва да тръгваме — обади се Пам.

— Май няма да се окаже особено лесно — каза Малоун. — Единственият изход е през долната галерия. Но онези двамата сигурно вече са при стълбите. Трябва да намерим друг начин да се измъкнем.

Той прибра локатора в джоба си. С пистолети в ръка, те излязоха от магазинчето. Двамата стрелци изскочиха иззад една арка на трийсетина метра от тях и започнаха да стрелят. Отекнаха изстрели, подобни на пукащи се балони. Малоун се хвърли на пода, повличайки Пам със себе си. Ъглите на стените не бяха деветдесет градуса и манастирът бе осмоъгълен. Той използва един от тях за прикритие.

— Давайте натам — извика Макколъм. — Аз ще им отвлека вниманието.

Външният периметър на сградата бе опасан от дълга каменна пейка, която свързваше арките и образуваше пищно украсена балюстрада. Приклекнали, двамата с Пам хукнаха напред. Макколъм продължаваше да стреля от магазинчето.

Няколко куршума отскочиха от каменната стена три метра вляво от Малоун, още няколко отзад, други отпред. Той разбра какво става. Сенките им, хвърляни от лампите, които осветяваха слабо галерията, издаваха присъствието им. Хвана Пам, спря я и се просна на пода. Прицели се и с три куршума угаси лампите пред тях. Сега тъмнината ги прикриваше.