Стив Бери - Венецианското предателство

— Хайде, изкашляй водата!

Тя не реагира.

— Кашляй! — извика той и й нанесе силен удар в гърба.

Тя започна да кашля и да плюе, давейки се с всяко вдишване. Но поне дишаше.

Стефани се прехвърли в лодката.

— Доста е замаяна — докладва Малоун. — Но не е простреляна.

— Не е лесно да улучиш от люшкаща се лодка.

Той продължи да удря Касиопея по гърба, за да изкара погълнатата вода. Тя бавно започваше да идва на себе си.

— Добре ли си?

Очите й постепенно се фокусираха. Имаха особеното изражение, характерно за човек, получил силен удар в главата.

— Котън?

— Няма смисъл да те питам защо носиш лък и стрели, нали?

Касиопея докосна главата си и простена.

— Това мръсно копеле ме…

— Кой беше той? — безцеремонно я прекъсна Стефани.

— Ха! — втренчи се в нея другата жена. — Ти какво търсиш тук? — Докосна с длан мокрите й дрехи и добави: — Ти ли ме извади?

— Дължах ти го.

Малоун само беше чувал за инцидента през есента във Вашингтон, тъй като по същото време се намираше под обсада в Синай. Но случилото се явно беше сближило двете жени. В момента обаче го интересуваше друго.

— Колко са жертвите на пожара в Торчело?

Касиопея не му обърна внимание, заета да подсушава цевта на големия глок, който измъкна от колана си. Това едва ли беше нужно, тъй като този модел пистолети се славеха с изключителната си водоустойчивост. Знаеше го от личен опит.

— Трябва да побързаме — изправи се тя.

— Виктор ли беше в онази лодка? — попита с нарастващо раздразнение Малоун.

Успяла да възвърне самообладанието си, младата жена гневно го стрелна с очи.

— Вече ти казах, че не те засяга! Тази битка не е твоя!

— Как ли пък не! Тук стават неща, за които и понятие си нямаш!

— Вече знам, че Или е убит от ония мръсници в Азия по заповед на Зовастина!

— Кой е Или? — попита Стефани.

— Дълга история — въздъхна Малоун. — Която ни създава доста проблеми в момента.

Касиопея продължаваше да изтръсква водата от пистолета и мъглата от съзнанието си.

— Трябва да тръгваме — повтори тя.

— Случайно да си видяла сметката на някой? — поинтересува се Малоун.

— Едното копеле го изпържих като риба!

— За което със сигурност ще съжаляваш.

— Благодаря за съвета. Да вървим!

— Накъде тръгна Виктор? — опита се да я забави той.

Тя свали лъка от рамото си.

— Хенрик ли ти го изпрати? — полюбопитства Малоун, спомнил си за платнената торба в ресторанта.

— Казах ти, че не твоя работа, Котън!

— Касиопея — обади се Стефани. — Не знам дори и половината от случилото се тук, но ти очевидно не си в състояние да разсъждаваш трезво. Помниш ли какво ми каза есента? „Използвай главата си.“ Сега е твой ред да го направиш. Кажи, какво стана?

— Теб също не те засяга, Стефани! Стой настрана. Дебна тези типове от месеци! И тази вечер най-накрая ми паднаха на мушката. На единия му видях сметката, сега ми трябва и другият. Да, той наистина е Виктор — същият, който е участвал в убийството на Или. Изгорили са го. Но защо? — Гласът й трепна и изтъня. — Трябва да разбера!

— Ще го направим заедно — предложи Малоун.

Касиопея закрачи напред-назад, като видимо се олюляваше. В момента не можеше да направи нищо, а и прекрасно знаеше, че двамата й спътници нямат намерение да се оттеглят. Улови се с две ръце за перилата и напълни гърдите си с въздух.

— Добре — промълви след къса пауза тя. — Добре. Имате право.

Дали това означава помирение? — запита се Малоун.

Касиопея остана неподвижна.

— Нещата са лични. Много по-лични, отколкото допускате. — В гласа й се долови леко колебание. — Не става въпрос само за Или.

Споменаваше го вече за втори път.

— Защо не ни обясниш?

— А защо да го правя?

Той много искаше да й помогне, но не виждаше смисъл да спори с нея. Измести поглед към Стефани, която веднага го разбра и кимна.

Върна се зад руля и включи двигателя. Насреща им летяха още полицейски моторници, поели курс към Торчело. Котън се насочи към Венеция, следвайки далечните сигнални светлини на Виктор.

— Няма да открият труп — обади се Касиопея. — От музея ще остане само пепел.

— Нещо ново за Наоми? — поинтересува се Малоун.

Въпросът му беше предназначен за Стефани.

— Нищо, вече двайсет и четири часа — отвърна тя. — Затова съм тук.

— Коя е Наоми? — пожела да узнае Касиопея.

— Това пък е моя работа! — натъртено рече Малоун.

Тя замълча, после попита:

— Къде отиваме?

Той погледна часовника си. Светещият циферблат показваше 00:45 ч.