Стив Бери - Венецианското предателство

— Нещо голямо, а? — подхвърли той.

Макар и хотелиер аматьор, колегата на Винченти във Венецианската лига обичаше да прави пари.

— Не мога да ти кажа, Артур — въздъхна с престорено съжаление той. — Вътрешната политика на фирмата не го позволява. Дори изпитвам срам от въпроса ти.

— Тук тези правила не важат — подсмихна се Беноа. — Забрави ли, че ние ги пишем, също като законите? Хайде, изплюй камъчето!

— Няма да стане! — отсечи Винченти и зачака. Както обикновено, алчността на приятеля му щеше да надделее.

— За кога ти трябва този милиард или милиард и половина?

Винченти преглътна залъка си и отпи от виното.

— Най-късно до шейсет дни.

Беноа прецени чутото, след което зададе следващия си въпрос:

— Срок на заема? Разбира се, ако отпускането му изобщо бъде възможно.

— Двайсет и четири месеца.

— Милиард долара, плюс лихвите, които ще бъдат и изплатени след две години?

Винченти не отговори и продължи да дъвче, оставяйки другия сам да си направи заключенията.

— Както вече споменах, корпорацията ти е силно задлъжняла — продължи Беноа. — Моите финансови експерти едва ли ще бъдат склонни да отпуснат нов заем.

Винченти реши, че вече е време да обяви това, което се очакваше от него.

— Ти ще наследиш поста ми в Съвета на десетте.

— Откъде знаеш? — изненада се Беноа. — Членовете имат право на свободен избор.

— Нищо не е свободно, Артур — поклати глава Винченти. — Мислех, че вече си го разбрал. Моят мандат свършва, а на теб ти предстоят две години начело на Съвета.

Беноа отдавна мечтаеше да поеме високия пост в Лигата и Винченти отлично го знаеше. Но там щяха да му трябват приятели, които да му бъдат задължени. До този момент такива бяха четирима души от петимата, които оставаха в Съвета. Сега купуваше и петия.

— Добре — кимна Беноа. — Но ще ми трябват няколко дни, за да разпределя риска между няколко банки.

— Направи го — усмихна се Винченти, продължавайки да се храни. — Трябва да ми повярваш, Артур. Не е зле да се обадиш на борсовия си посредник.

Зовастина погледна часовника си „Луи Вюитон“, който й беше подарен от външния министър на Швеция по време на официалното й посещение там преди няколко години. Той беше очарователен джентълмен, който открито флиртуваше с нея. Тя отговори на вниманието му, макар и не по начина, който очакваше висшият дипломат. Същото се случваше и с папския нунций Колин Мичънър, който очевидно изпитваше удоволствие да я дразни. През последните няколко минути двамата крачеха напред-назад по централната пътека на базиликата, очаквайки края на подготовката, която течеше зад олтара.

— Какво ви кара да работите за папата? — поинтересува се тя. — Секретар на предишния, обикновен нунций при сегашния…

— Светият отец обича да ми възлага специални мисии.

— Като тази с мен?

— Разбира се — кимна Мичънър. — Вие сте специална.

— Защо?

— Защото сте държавен глава.

И този си го бива, помисли Зовастина. Съобразителен и изкусен в словото, без да казва нищо конкретно, също като шведския дипломат. Обърна се и махна към една от солидните мраморни колони, основата на която беше заобиколена от каменна пейка, пред която имаше предпазни въжета.

— Какви са тези черни петна?

Имаше ги върху всички колони в църквата.

— Навремето и аз се запитах същото — отвърна Мичънър. — В продължение на столетия тези пейки са били заемани от вярващи, които облягали глави върху колоните, а мазнината от косите им постепенно се просмуквала в мрамора. Представяте ли си колко милиона глави са го правили, за да се появят тези следи?

Тя завиждаше на Запада за историческите богатства. За нещастие нейната родина бе обект на непрекъсната агресия, а окупаторите бяха правили всичко възможно да унищожават културното наследство на предшествениците си. Отначало персите, а след тях гърците, монголите, турците и накрая — руснаците. Тук-там беше оцелял по някой исторически паметник, но никой от тях не можеше да се сравнява с този златен храм.

Намираха се вляво от високия олтар. Двамата й бодигардове стояха на разстояние, от което можеха да чуят гласа й.

— Виждате ли каменното сърце? — посочи към мозаечния под Мичънър.

Тя проследи погледа му. Сърцето беше малко и ненатрапчиво, почти сливащо се с ярките фигури наоколо.

— В продължение на много време никой не е знаел какво представлява това. Но преди петдесет години, по време на реставрация на пода, вдигнали плочата и под нея открили малка кутия с изсъхнало човешко сърце. То принадлежало на дож Франческо Ерицо, починал през 1646 година. Научих, че тялото му е положено в църквата „Сан Мартино“, но последната му воля била най-съкровената му същност да бъде погребана близо до светеца покровител на Венеция. — Ръката му махна по посока на високия олтар. — Свети Марко.