Стив Бери - Венецианското предателство

На отсрещната стена имаше двоен прозорец, който гледаше към малкия площад. Той рискува да се насочи към него, стъпвайки на пръсти по ръбовете на горещите стъпала. Не след дълго се озова там, протегна врат и погледна надолу.

Забелязала силуета в рамките на прозореца, Касиопея захвърли лъка, грабна пистолета и натисна спусъка. Произведе два изстрела в бърза последователност.

Стъклото се пръсна, Виктор отскочи назад и измъкна пистолета си. За миг успя да зърне фигурата на нападателя и по силуета определи, че насреща си има жена. Държеше лък, който бързо замени с пистолет.

Преди да успее да се възползва от по-високата си позиция, една пламтяща стрела премина между решетките и се заби в мазилката на отсрещната стена. За щастие тук не бяха действали костенурки и помещението беше сухо. Проблем бяха само двата пакета със запалителна смес, единият на пода, а другият в счупената витрина.

Трябваше да измисли нещо. Следвайки примера на нападателката, той изстреля няколко куршума в прозореца, който гледаше към задната част на сградата.

Касиопея долови гласове вляво от себе си, откъм ресторанта и кея пред него. Стрелбата беше привлякла вниманието на посетителите. По пътечката се мярнаха силуети и тя бързо напусна позицията си на площадчето, оттегляйки се обратно към базиликата. Беше изстреляла последната горяща стрела с надеждата, че ще подпали и втория етаж. На отблясъците от огъня ясно бе разпознала лицето на Виктор на прозореца.

Появиха се хора. Един от тях притискаше мобилен телефон към ухото си. На острова нямаше полиция и това щеше да й спечели време. Съмняваше се, че Виктор ще потърси помощ от очевидците на пожара, защото трупът на приземния етаж щеше да повдигне твърде много въпроси. Затова тя реши да се оттегли.

Виктор извърна глава към пакета с гръцки огън, който лежеше на пода. Решението му беше да действа бързо. Прекоси на пръсти пода, грабна пакета и скочи към прозореца, по който току-що беше стрелял. Дъските издържаха. Положи пакета в основата на извитата решетка от ковано желязо. Подът в средата на помещението жаловито проскърца.

В съзнанието му изплуваха носещите греди отдолу, които със сигурност отслабваха с всяка изминала секунда. Виктор изтича към стрелата и рязко я издърпа от стената. Върхът й продължаваше да тлее. Втурна се обратно към стълбището, обърна се и с отмерено движение хвърли стрелата към зеещата прозоречна рамка. Тя падна върху пакета, пламъците лизнаха пластичната опаковка. Той знаеше, че разтопяването й е въпрос на секунди. Потърси укритие в извивката на стълбите. Разнесе се нещо като шумна въздишка и пламъците лумнаха.

Виктор надникна над парапета и видя, че кованото желязо гори. За късмет по-голямата част от пламъците бяха насочени навън. Прозоречната рамка все още беше непокътната. Подът пропадна, поглъщайки витрината и втория пакет. Онзи на прозореца се възпламени, излъчвайки нетърпима горещина. Музеят на Торчело нямаше да издържи още много.

Той скочи към отворения прозорец. Пръстите му се забиха в корниза и потърсиха пролука, която да издържи тежестта му. Тялото му се люшна, краката му се свиха и с всичка сила удариха решетката. Нищо не помръдна.

Ново засилване, втори мощен ритник, получил допълнителна сила от адреналина. Нажеженият въздух опари гърлото му. Извитите железа леко поддадоха. След нова серия от ритници се освободи единият от болтовете, които държаха решетката за стената. Нова част от пода пропадна в огнената стихия, поглъщаща приземния етаж. Втората витрина и частите от някаква каменна колона се стовариха долу и зацвърчаха като пържено месо.

Той надникна през прозореца. Височината беше някъде между три и четири метра. От прозорците на долния етаж излитаха дълги оранжеви езици.

Виктор разтвори пръсти и скочи.

Насочил носа на североизток, Малоун завъртя газта докрай и лодката полетя към Торчело, оставяйки дълга пенлива следа в тъмната вода. На хоризонта се появи алено, ритмично пулсиращо сияние. Пожар. Към небето се издигаха облаци дим, които бързо се разпадаха във влажния въздух. Намираха се на десет-петнайсет минути от острова.

— Май ще закъснеем — подхвърли на Стефани той.

Виктор остана в сянката на музея. До слуха му достигаха виковете на хората, струпали се отвъд храстите, разделящи площада от овощната градина. По-нататък беше каналът, където го чакаше лодката.

Разтвори храстите и се промъкна в градината. За късмет тя все още не се беше разлистила в ранната пролет и той успя да открие пътечката, която се извиваше надолу към каменния пристан. Минута по-късно откри лодката и скочи в нея. Откачи въжетата и се оттласна от кея. Никой не го забеляза, никой не тръгна в негова посока. Лодката се плъзна към средата на канала, течението я подхвана. Църквата и музеят бавно изчезнаха назад, а той насочи носа към северния вход на лагуната. Запали мотора едва след като увери, че се намира на достатъчно разстояние от каменния кей. Остави го на ниски обороти и предпазливо се насочи напред, без да включва сигналните светлини.