Стив Бери - Венецианското предателство

Очите й се плъзнаха по пустата централна пътека и спряха на множеството параклиси, ниши и олтари, потънали в дълбока сянка. Двамата телохранители стояха на няколко крачки отзад. Мраморният под беше покрит с изящна мозайка като тази по стените. Множеството геометрични фигури, мотиви с животни и цветя бяха прорязани от неизбежните пукнатини. Експертите твърдяха, че те са направени нарочно, за да имитират безбрежното море, но според нея се бяха появили в резултат на слаби основи.

В главата й изплуваха думите на Птолемей: А ти, любителю на приключенията, ще чуеш безсмъртния ми глас, който, макар и далечен, ще прозвучи ясно в ушите ти. Вдигни платна и отплавай към столицата, основана от бащата на Александър, и закриляна от мъдреците.

Птолемей несъмнено се е смятал за умен човек, но времето все пак беше разкрило тази част от загадката. По времето на Александър Велики Египет бил управляван от фараона Нектанебо, който бил изпратен в изгнание от настъпващите перси. Но поданиците му твърдо вярвали, че един ден той ще се върне и ще прогони окупаторите. Десет години по-късно това наистина се случило, но благодарение на младия военачалник Александър, който разбил персийската армия и я принудил да се оттегли. В прослава на освободителя египтяните започнали да разказват история, която постепенно се превърнала в мит. Според нея Нектанебо посетил Македония още в началото на своето управление, маскирайки се като фокусник. Там той обладал Олимпия, майката на Александър, и всъщност именно фараонът, а не Филип бил истинският баща на момчето. Историята била пълна измислица, но въпреки това просъществувала цели петстотин години и по-късно намерила място в „Подвизите на Александър“ — художествена измислица, която и до днес се цитира от много историци. Последният египетски фараон Нектанебо избрал Мемфис за столица на страната и именно този факт обяснява настойчивите съвети на Птолемей за вдигнатите платна към столицата, основана от бащата на Александър .

А допълнението закриляна от мъдреците само потвърждава това заключение.

В храма на Нектанебо в Мемфис имало единайсет статуи на гръцки мъдреци и поети, изработени от бял варовик и наредени в полукръг. Централно място сред тях заемала статуята на Омир, любимеца на Александър. До него била статуята на Платон, учителя на Аристотел, а също така и на самия Аристотел, който пък бил учител на Александър. Останалите статуи принадлежали на други известни гърци, с които Александър също поддържал близки отношения. До наше време са достигнали само фрагменти от тях, които обаче са достатъчно доказателство за реалното им съществуване.

Птолемей погребал Александър именно в храма на Нектанебо. Тялото останало там до смъртта му, след което синът му го пренесъл на север, в Александрия.

Вдигни платна и отплавай към столицата, основана от бащата на Александър, и закриляна от мъдреците.

Тоест тръгни на юг към храма на Нектанебо в Мемфис.

В съзнанието й изплува следващата фраза от загадката, на лицето й се появи усмивка.

Докосни най-съкровената същност на златната илюзия.

Торчело

Виктор се просна на стълбите и вдигна ръка да предпази лицето си от нетърпимата горещина. Костенурката беше реагирала на високата температура и се беше взривила, точно според заложената в електронната й памет програма. Шансовете за оцеляване на Рафаел бяха равни на нула. Първоначалната температура на гръцкия огън беше изключително висока — напълно достатъчна за размекване на метала и превръщане на камъка в пепел. Но градусите на вторичната вълна бяха още по-високи. Човешката плът изчезваше в нея без следа. Рафаел беше застигнат от това, което трябваше да се случи на онзи мъж в Копенхаген, и се беше превърнал в шепа пепел.

Виктор погледна назад. Пожарът бушуваше на три метра от него.

Горещината ставаше непоносима. Той се обърна и запълзя нагоре.

Старата сграда беше строена по начин, който напълно съответстваше на епохата й — таванът на долния етаж беше едновременно и под на горния. В момента таванът беше изцяло погълнат от пламъците. Това беше станало благодарение на костенурката, чието действие включваше максимално разпространение на огъня. Пропукването, което долиташе отгоре, беше доказателство за горящия дъсчен под. Положението допълнително се усложняваше от тежестта на трите големи витрини и останалите по-големи експонати. Виктор си даде сметка, че би било глупаво да прекосява горния етаж, въпреки че пламъците все още не го бяха обхванали изцяло. Слава богу, че основите на стълбата, върху която стоеше, бяха направени от камък.