Стив Бери - Венецианското предателство

Малоун изобщо не искаше да слуша подобно нещо. По ред причини, за които не му се мислеше в момента.

— Ти попита защо всичко това има значение, Котън — подхвърли Торвалдсен. — Опасността от биологична война е съвсем реална, но какво ще стане, ако отварата се окаже чудотворно природно лекарство? Древните са я смятали за такова. Също и Александър. Както и онези, които изписали древните пергаменти. Не е ли възможно? По неизвестни причини Зовастина я иска, Или също. А сега и Касиопея.

— Все още не знаем нищо — скептично поклати глава Малоун.

— Знаем, че загадката е автентична — вдигна свещта Стефани.

Права е, въздъхна Малоун. Трябваше да признае, че и той изпитваше любопитство. Проклетото любопитство, което винаги му докарваше неприятности.

— Знаем още, че Наоми е мъртва — тихо добави Стефани.

Не беше го забравил. Нито за миг. Очите му отново се спряха на скиталата. Стълба. Която вероятно води нанякъде. В посока, която по времето на Птолемей със сигурност е имала значение. От книгите знаеше, че Александър Велики е държал империята му да бъде прецизно картографирана. Разбира се, по онова време картографията е била в детската си възраст, но той беше виждал немалко древни чертежи. Трябваше да види какво има в интернет. Двайсет минути сърфиране не му предложиха никакво обяснение за КΛΙΜΑΞ, което можеше да означава стълба или нещо друго.

— Може би трябва да търсим другаде — обади се Торвалдсен. — Или е имал къща в Памир, където обичал да работи и да мисли. Знам го от Касиопея. Там държал книгите и бележките си. Тя твърди, че имал много материали за Александър, включително карти.

— Но това е на територията на Федерацията — поклати глава Малоун. — Съмнявам се, че Зовастина ще ни издаде входни визи.

— Близо ли е до границата? — попита Дейвис.

— На около петдесет километра.

— Можем да влезем през Китай. С тях си сътрудничим по тази операция.

— Но каква е тази операция? — попита Малоун. — Защо ние участваме в нея? Малко ли са ви ЦРУ и други подобни организации?

— На практика вие сам се включихте в нея, мистър Малоун — отново стана официален Дейвис. — Също като Торвалдсен и Стефани. Зовастина е единственият ни съюзник в този регион, следователно ние не можем да се изправим срещу нея. Което несъмнено би се случило, ако използваме официални институции. Благодарение на Виктор ние сме в течение на голяма част от нейните планове. Но нещата ескалират, и то много бързо. Аз си давам сметка за дилемата с Касиопея, но…

— За нищо не си даваш сметка! — прекъсна го Малоун. — Но в едно си прав: аз оставам в играта заради нея и…

— Предпочитам да отидеш в онази къща и да разгледаш документите.

— Това му е хубавото на пенсионирането — каза Малоун. — Мога да правя каквото искам. — Обърна се към Торвалдсен и добави: — Ти и Стефани ще отидете в къщата.

— Съгласен съм — кимна приятелят му. — А ти се погрижи за нея.

Малоун се втренчи в него. Датчанинът беше помагал на Касиопея и беше сътрудничил на президента. Именно той ги беше въвлякъл в тази история. Но явно не му харесваше мисълта, че младата жена е сама в онази страна.

— Вече имаш план, нали? — попита Торвалдсен.

— Мисля, че да.

4:30 ч.

Зовастина отпи от бутилката с минерална вода, позволявайки на спътницата си лукса да се отдаде на неспокойните си мисли. Летяха в мълчание вече цял час, след като бе подхвърлила на Касиопея Вит предположението, че Или Лунд е жив. Личеше, че тази жена изпълнява някаква мисия. Но каква? Лична или професионална? Отговорът на този въпрос засега щеше да почака.

— Откъде ти и датчанинът знаете за плановете ми?

— Много хора знаят за твоите планове.

— Защо тогава никой не се опитва да ми попречи?

— Може би ние ще го направим.

— Вие ли? — усмихна се Зовастина. — Армия от трима — ти, онзи старец и мистър Малоун? Между другото, Малоун приятел ли ти е?

— Той е служител на американското Министерство на правосъдието.

Зовастина разбираше, че случката в Амстердам бе предизвикала официален интерес, но в сегашната ситуация имаше нещо странно. Как американците бяха успели да се организират толкова бързо? И откъде знаеха за посещението й във Венеция? Може би чрез Мичънър. Американското Министерство на правосъдието. Американците. Мисълта за друг проблем проблесна в съзнанието й. Винченти.

— Нямаш представа колко много знаем за теб — подхвърли Вит.

— Нямам, но имам теб.

— Аз съм толкова ценна.