Стив Бери - Венецианското предателство

Зовастина силно се съмняваше.

— От Или научих много неща — каза тя. — За повечето от тях изобщо не бях подозирала. Той ми отвори очите за миналото. Подозирам, че и твоите…

— Няма да стане — отсече Касиопея. — Не можеш да го използваш, за да ме притиснеш.

Трябваше да пречупи тази жена. Всичките й планове се основаваха на секретността. Излизането им наяве не само щеше да я компрометира, но и да предизвика ответна реакция. В момента Касиопея Вит представляваше единственият бърз и сигурен начин да определи сериозността на проблема си.

— Отидох във Венеция да получа отговор на няколко въпроса — промълви тя. — Или ме насочи натам. Той вярваше, че тялото в базиликата ще ни насочи към истинския гроб на Александър Велики. Където може би се крие и тайната на древно лекарство, което би могло да помогне дори и на него.

— Това са фантазии.

— Които е споделил и с теб, нали?

— Жив ли е?

Най-после стигнаха до конкретния въпрос.

— Каквото и да отговоря, ти няма да ми повярваш.

— Опитай.

— Той не загина при пожара в дома си.

— Това не е отговор.

— Ще трябва да се задоволиш с него.

Самолетът се разтресе от турбуленцията. Но моторите бързо я преодоляха и той продължи полета си на изток. В салона нямаше никого освен тях. Двамата телохранители, с които Зовастина се беше появила във Венеция, бяха мъртви. Труповете им бяха проблем на Мичънър и Католическата църква. Единствено Виктор беше оправдал доверието й и както винаги се бе справил блестящо.

Между нея и пленницата й имаше много прилики. И двете изпитваха чувства към хора, заразени с ХИВ — Касиопея Вит до степен да рискува живота си, а Зовастина — да предприеме пълно с неизвестност пътуване до Венеция, което можеше да й коства политическата кариера, а вероятно и нещо повече. Глупост ли беше това? Може би.

Героите често вършат глупости.

Централноазиатска федерация, 8:50 ч.

Винченти се спусна в подземната лаборатория на имението си, където го чакаше Линдзи. Помощникът му току-що се беше върнал от Китай след изпълнението на поставените задачи. Беше му се доверил преди около две години, когато възникна необходимостта от официален ръководител на експерименталната програма по изследването на вирусите и антителата. Човек, който да има и доверието на Зовастина.

— Температурата? — попита той.

— Стабилна — отговори Линдзи след кратка справка с контролните уреди.

Лабораторията беше личното владение на Винченти. Стерилно помещение с кремави стени и черни плочки на пода. През средата му минаваха два реда маси от неръждаема стомана. Металните полици над автоклава бяха отрупани с епруветки, мензури и градуирани стъкленици, а оборудването включваше още апаратура за дестилиране, центрофуга, електронни везни и два компютърни терминала. Дигиталната симулация играеше важна роля в експериментите. По време на службата му в Ирак се работеше на принципа проба-грешка, който, освен че беше ненадежден, струваше време и пари. Днес, при правилно зададени параметри, компютърните програми бяха в състояние да симулират почти всяка химическа или биологична реакция. А през последната година Линдзи беше свършил чудесна работа, определяйки параметрите за кибертеста на ZH.

— Разтворът е със стайна температура и те плуват в него като луди — обясни Линдзи. — Направо да не повярва човек!

Температурата в езерцето, в което беше открил бактерия архея, беше около 37,8 градуса по Целзий. Производството и транспортирането на трилиони бактерии при такава температура беше практически невъзможно и затова те започнаха постепенно да я намаляват. Интересното беше, че при стайна температура археята забавяше действието си и сякаш заспиваше, но попаднала в кръвоносната система, затоплена до обичайните 36,8 градуса, тя светкавично се реактивираше.

— Клиничните тестове, които завърших преди няколко дни, показват, че можем да я съхраняваме при стайна температура продължително време — добави Линдзи. — Те са тук от над четири месеца и демонстрират смайваща адаптивност.

— Именно така са оцелели милиони години, сякаш са очаквали да ги открием — кимна Винченти.

Беше седнал зад една от лабораторните маси и бе пъхнал облечените си в гумени ръкавици месести ръце в херметически затворен контейнер. Над главата му тихо бръмчеше климатичната инсталация със слоести микрофилтри за пълно пречистване на въздуха. Той взе капка от активна ХИВ култура и я обработи с капчица безцветна субстанция. След няколко секунди извади лабораторното стъкълце и го сложи под микроскопа. Свали гумените ръкавици от изпотените си ръце и настрои фокуса на окулярите. Един поглед му беше достатъчен.