Стив Бери - Венецианското предателство

— Но ние не разполагаме с точната пръчка — възрази Дейвис. — Как тогава ще дешифрираме посланието?

— Спомнете си думите на Птолемей: Животът определя размерите на гроба. — Той вдигна медальона. — ZH означава живот. Тази монета е мярката.

— Но внимавай, защото втори шанс няма да има — подхвърли Стефани. — Златното фолио е твърде тънко. Няма начин да бъде навито повторно. Което означава, че имаме право само на един опит.

— И аз мисля така — кимна Малоун.

Напуснаха базиликата и се насочиха към църковните канцеларии. Малоун прецени, че диаметърът на медальона е около два сантиметра и половина. Трябваше да намерят нещо със същата дебелина, за да свърши работа. Дръжките на метлите, открити в склада, се оказаха твърде широки, а останалите предмети наоколо — прекалено тънки.

— Лампите светят, но помещенията са празни — отбеляза Малоун.

— Мичънър опразни сградата в момента, в който Зовастина остана сама край гробницата — поясни Дейвис. — Нямахме нужда от свидетели.

На полицата до ксерокса имаше кутия със свещи. Малоун извади една и внимателно я огледа. Диаметърът й беше малко по-голям от този на медальона.

— Сега ще си направим собствена скитала.

— В дъното на коридора има кухненски бокс — отгатна намеренията му Стефани. — Отивам да донеса нож.

Малоун уви пръсти около златната лента, защитена от парче мека хартия, която беше намерил в будката за продажба на билети за трезора.

— Някой от вас разбира ли старогръцки? — поинтересува се той.

Дейвис и Торвалдсен поклатиха глави.

— Значи ще ни трябва компютър. Думите, изписани на тази лента, със сигурност ще бъдат на старогръцки.

— Видях един в канцеларията, в която чакахме — каза Дейвис. — В дъното на коридора.

Стефани се върна с ножа.

— Тревожа се за Мичънър — погледна я Малоун. — Нищо не пречи на Виктор да го убие, след като Зовастина си замине.

— Няма да има проблем — обади се Дейвис. — Аз исках Мичънър да отиде с него.

— Защо? — учудено го погледна Малоун.

Едуин Дейвис го погледна така, сякаш се питаше дали може да му се довери.

— Какво има? — раздразнено попита Малоун.

Уловил кимването на Стефани, Дейвис отговори:

— Виктор работи за нас.

— Кой си ти!? — смаяно попита Виктор.

— Служител на Католическата църква, както знаеш. Но по всичко личи, че не си този, за когото се представяш. Президентът на Съединените щати ми поръча да говоря с теб.

Лодката все още се плъзгаше към кея. След няколко секунди Мичънър щеше да изчезне. Добре беше подбрал времето да направи разкритието си.

— Бях осведомен, че Зовастина те е наела от хърватските сили за сигурност, където преди това си бил вербуван от американците. Бил си им полезен в Босна и след като научили, че работиш за Зовастина, решили да подновят контактите с теб.

Виктор схвана, че информацията, напълно валидна, му се предлагаше като доказателство за искреността на посредника.

— Защо го правиш? — попита Мичънър. — Защо живееш в лъжа?

— Да речем, че не искам да бъда съден за военни престъпления — реши да бъде откровен Виктор. — В Босна се сражавах за другата страна. Всички вършихме неща, за които после съжалявахме. Успокоих съвестта си, като се прехвърлих от другата страна и помогнах на американците да заловят най-големите военнопрестъпници.

— Което означава, че ако научи това, другата страна ще има всички основания да те ненавижда — констатира Мичънър.

— Нещо такова.

— Американците още ли те държат с това?

— Убийството се преследва до дупка. В Босна е семейството ми, а там отмъщението се разпростира върху всички, които са ти близки. Избягах, за да бъда далеч, но когато откриха, че работя за Зовастина, американците ми предложиха избор: да ме предадат на босненците или на нея. Така стигнах до решението да работя за тях.

— Опасна игра — отбеляза Мичънър.

— Зовастина не знаеше нищо за мен — сви рамене Виктор. — Това е голямата й слабост. Убедена е, че хората около нея или умират от страх, или се прекланят пред величието й. — Замълча за момент и продължи: — Тази Касиопея Вит, която се появи в базиликата и която замина със Зовастина…

— Тя е част от всичко случващо се — кратко отвърна Мичънър.

Едва сега Виктор си даде сметка колко голяма грешка беше допуснал. Трябваше да направи нещо, за да я компенсира.

— Ние с нея се сблъскахме и в Дания. Опитах се да я убия заедно с другите двама от базиликата. Нямах представа коя е. Но с мен е свършено, ако разкаже на Зовастина какво се е случило.