Стив Бери - Наследството на Карл Велики

Маккой кимна в отговор.

— Така вече ми харесва — усмихна се Даниълс. — Всички сме в мир и съгласие. Както виждам, борбата с гърмящи змии може да доведе и до нещо полезно.

Напрежението видимо спадна. Даниълс помълча, после се размърда в креслото и промърмори:

— С този проблем приключихме, но за съжаление се появи друг. Той засяга и Котън Малоун, независимо дали ситуацията ще му хареса, или не.

Малоун изгаси осветлението и се качи в апартамента си на четвъртия етаж. Днес в книжарницата беше доста оживено. До Коледа оставаха три дни, а книгите явно заемаха важно място в списъка с подаръците на много граждани на Копенхаген. Трима служители бяха обслужвали клиентите, докато го нямаше. Той изрази благодарността си, като им раздаде щедри коледни бонуси.

Погребаха баща му в семейната гробница, до майка му. Стефани долетя за събитието, бившата му съпруга Пам също беше там. Гари беше много развълнуван. Бе зърнал лицето на дядо си за пръв път едва в ковчега. Благодарение на дълбокото замразяване и майсторството на погребалния агент Форест Малоун изглеждаше така, сякаш беше починал преди няколко дни.

От флота предложиха военни почести, но Малоун ги прати по дяволите. За такива церемонии беше прекалено късно. Нямаше значение, че никой от сегашното командване не беше участвал в необяснимото решение подводницата да бъде оставена на произвола на съдбата. Къде бяха достойнството, справедливостта и честта? Когато тези думи придобиват истинския си смисъл, всички ги забравят. Единайсет души изчезват в Антарктида, но на никого не му пука!

Изкачи се на последния етаж и запали няколко лампи. Чувстваше се уморен. Напрежението през последните две седмици си казваше думата. Не можеше да забрави сълзите на майка си, когато ковчегът бе спуснат в гроба. Двамата бяха останали сами, за да наблюдават как работниците зариват пръстта и поставят надгробната плоча.

— Свърши чудесна работа, като го прибра у дома, Котън — бе прошепнала майка му. — Той щеше да се гордее с теб. Много щеше да се гордее!

След тези думи сълзите най-после бяха рукнали от очите му.

В един момент му се бе приискало да прекара Коледа в Джорджия, но после бе решил да се прибере у дома. Странно и неусетно Копенхаген се беше превърнал в негов дом.

И ето го тук. Вече нищо не можеше да го спре.

Влезе в спалнята и се просна на леглото. Наближаваше единайсет, чувстваше се изтощен. Трябваше да сложи край. Формално беше напуснал държавната служба, но беше доволен, че върна услугата на Стефани.

Утре ще почивам, реши той. Неделята е ден за почивка. Магазините са затворени. Може би ще тръгне на север и ще посети Хенрик Торвалдсен. А може би не. Торвалдсен ще поиска да узнае къде е бил и какво се е случило, но Котън все още не беше готов да говори.

Първо щеше да се наспи.

Отвори очи, сънят бързо отлетя. Часовникът на нощното шкафче показваше 2:34. Лампите светеха. Беше спал около три часа. Нещо го беше събудило. Някакъв звук. Може би беше част от съня, може би не. Звукът се повтори. Три проскърцвания едно след друго.

Сградата беше строена през XVII век, но бе основно преустроена и ремонтирана след пожара преди няколко месеца. След ремонта между втория и третия етаж беше поставена нова дървена стълба. Три от нейните стъпала винаги напомняха за присъствието си — на равни интервали, като клавишите на пиано. А това означаваше, че някой се качва по тях.

Той бръкна под леглото и измъкна раницата, която винаги беше там. Навик, останал от службата му в „Магелан“. Пръстите му напипаха дръжката на автоматичната берета. В цевта имаше един патрон.

Котън Малоун се надигна от леглото и предпазливо се насочи към коридора.

Тази книга е едно лично приключение — както за Малоун, така и за мен. Той откри баща си, а аз се ожених. Бракът не е новост за мен, но все пак си е приключение. Предприех едно доста дълго пътуване, което ме отведе в Германия (Аахен и Бавария), Френските Пиренеи, Ашвил, Северна Каролина (имението „Билтмор“). Доста студени места, с много сняг.

Сега е времето да очертаем границата между предположенията и реалността.

Свръхсекретната подводница НР-1 (Пролог) съществува реално, както и цялата история на нейната експлоатация. Тя е на вода и до днес, почти четирийсет години по-късно, и продължава вярната си служба на родината. Но НР-1А е моя измислица. По принцип писмените сведения за НР-1 са много малко. Аз използвах прекрасната книга „Тъмни води“ на Ли Виборни и Дон Дейвис — един изключителен разказ за живота под водата. Заключенията на разследването за потъването на НР-1А (Глава 5) се базират на действителните доклади за потъването на „Трешър“ и „Скорпион“.