Стив Бери - Наследството на Карл Велики

Смит трябваше да убие и тримата и да се махне. След като се бе доверил на жена, на която не би трябвало, той вече работеше без информация, на сляпо. Кой беше преместил тялото на Рамзи? Беше го оставил в спалнята с намерението по-късно да го закопае някъде. Някой го беше свалил в мазето.

Гледаше през прозореца и се питаше дали навън има други хора. Нещо му нашепваше, че са сами. Просто предчувствие. На което той трябваше да се довери поради липсата на избор. Стисна пушката, готов да се завърти и да открие огън. Един къс откос ще е достатъчен и за тримата, а после ще довърши и онзи отвън.

След което ще зареже труповете.

Беше платил фермата в брой, под чуждо име. Нямаше как да го открият. Нека правителството се погрижи за почистването.

Стефани гледаше как дясната ръка на Дейвис бавно потъва в джоба на Маккой. Чарли Смит все още стоеше до прозореца. Беше сигурна, че ще ги застреля. На помощ не можеха да разчитат, тъй като подкреплението им лежеше на верандата с кървяща рана. Дейвис спря. Смит рязко извъртя глава, огледа ги, после отново насочи поглед навън. Дейвис измъкна ръката си. В нея проблесна 9-милиметров автоматичен пистолет.

Дано знае как да го използва, отчаяно си помисли тя.

Ръката с пистолета се отпусна, използвайки тялото на Маккой за прикритие. Дейвис очевидно си даваше сметка, че изборът им е ограничен. Трябваше да застреля Чарли Смит. Но да си даваш сметка за подобен акт и да го извършиш са две коренно различни неща. Самата тя бе убила човек за пръв път едва преди няколко месеца. За щастие тогава не разполагаше с никакво време за размисли и просто натисна спусъка. Но Дейвис беше лишен от този лукс. Той размишляваше. Положително искаше да го направи, но едновременно с това не му се щеше. Убиването е сериозна работа независимо от причините и обстоятелствата.

Тя с облекчение отбеляза хладната възбуда в погледа на съветника. Очите му не се отделяха от Чарли Смит, лицето му беше отпуснато, без никакво изражение. Какво ли може да му даде кураж, за да убие човек? Оцеляването? Твърде възможно. Милисънт? Със сигурност.

Дейвис вдигна пистолета и стреля. Куршумът прониза тесните гърди на Смит и го отхвърли към стената. Едната му ръка потърси опора в близката стена. Дейвис скочи на крака и продължи да стреля. Още четири куршума пронизаха противника им. Ушите й писнаха от оглушителните трясъци. После пълнителят свърши.

Тялото на Смит се сгърчи, разтърсено от конвулсии. Краката му бавно се подгънаха и той падна по очи. Претърколи се по гръб и утихна. Безжизненият му поглед се закова в тавана.

Пожарът в електрическата инсталация унищожи акумулаторите. Реакторът вече беше спрял. За късмет пожарът се разгаряше бавно и радарът откри пролука в леда. Успяхме да изплаваме, преди въздухът да се изпълни с токсични вещества. Екипажът бързо напусна подводницата. Със смайване установихме, че се намираме в огромна пещера с гладки стени, изписани с онези неизвестни знаци, които вече бяхме забелязали на каменните блокове, пръснати по дъното. Оберхойзер пръв забеляза стълбата, която свършваше пред бронзов портал, залостен от нашата страна с тежка греда. Отворихме и видяхме странен град. Той се зае да го изследва с надеждата да открие изход към външния свят, а ние останахме да преценим какви са повредите. Направихме няколко опита да пуснем реактора, пренебрегвайки всички правила за безопасност, но напразно. Разполагаме само с три комплекта топло облекло, а сме единайсет души. Студът е вцепеняващ, абсолютно непоносим. Запалихме всичко на борда, което може да гори. Не беше много и скоро свърши. В града няма абсолютно нищо, което да ни послужи за отопление. Само камък и метал. Къщите и обществените сгради са празни. Явно обитателите са взели всичко със себе си. Открихме още три изхода, но те са залостени отвън. Не разполагаме с инструменти, за да разбием бронзовите портали. Само дванайсет часа по-късно се убедихме, че положението ни е безнадеждно. Включихме предавателя с автоматичните сигнали за бедствие, но от него едва ли ще има полза. Намираме се под дебели скали и пластове лед, а най-близкият кораб вероятно е на хиляди мили от тук. Най-отчаян е Оберхойзер. Той откри онова, което търсеше, но няма да живее, за да го проучи и разбере значението му. Всички ние сме наясно, че ще умрем. Никой няма да ни търси, тъй като доброволно подписахме съответната клауза в договора. Подводницата е мъртва, ние — също. Всеки е свободен да избере начина на смъртта си. Някои се усамотиха, други останаха заедно. Аз седнах тук, за да пазя кораба си. Пиша тези думи, за да се знае, че екипажът храбро е посрещнал смъртта. Всеки един от нас, включително Оберхойзер, прие съдбата си с впечатляващ кураж. Много бих искал да науча повече за хората, които са изградили това място. Оберхойзер твърди, че те са нашите предци, от които е произлязла цялата човешка цивилизация. До вчера бях готов да го обявя за луд. Но животът умее да раздава картите по много странен начин. Бях назначен за командир на най-съвременната подводна лодка в света. Кариерата ми беше предопределена. Със сигурност щях да получа капитанските звезди. Сега умирам сам, в страшен студ. Не изпитвам никаква болка, само силите ми намаляват. Все по-трудно ми е да пиша. Служих на родината си по най-добрия начин, на който съм способен. Екипажът ми — също. Горд съм с тези хора, които ми стиснаха ръката и се отдалечиха. Всеки към съдбата си. Откривам, че сега, когато съзнанието ми помътнява, мога да мисля единствено за сина си. Жалко, че никога няма да разбере колко много съм го обичал. Често отсъствах от дома, но нямаше ден, в който да не мисля за него. Той беше всичко за мен. Само на десет години е и едва ли подозира какво ще му поднесе животът. Съжалявам, че няма да взема участие в оформянето му като личност. Майка му е най-умната и фина жена, която познавам. Сигурен съм, че ще го направи истински мъж. Моля онзи, който открие тези редове, да ги предаде на семейството ми. Нека знаят, че съм умрял с мисълта за тях. На съпругата си ще кажа само едно: обичам те. Никога не ми е било трудно да ти го повтарям. Но на сина ми ще кажа за пръв път това, което, бог знае защо, не успях да изрека открито. Обичам те, Котън.