Стив Бери - Наследството на Карл Велики

Измъкна спринцовката и след кратко колебание избра подмишницата. Разбира се, там също щеше да остане малка дупчица, но тя можеше да бъде открита само при аутопсия. А дори и тогава имаше шансове да остане незабелязана, защото патолозите нямаше да открият нищо — нито в кръвта, нито в тъканите. Една дупчица под мишницата и толкоз. Внимателно повдигна ръката на спящата жена и вкара иглата.

Спомняше си онази нощ в Брюксел до най-дребните детайли, но благоразумно реши да ги спести на мъжа, който стоеше на два метра от него.

— Чакам — промълви Дейвис.

— Тя умря.

— Ти си я убил.

— Нима всичко това е заради нея? — полюбопитства Смит.

— Не, заради теб.

Мрачният тон на Дейвис решително не му хареса.

— Тръгвам си — отново обяви той.

Стефани гледаше как Дейвис предизвиква похитителя. Смит може би наистина не искаше да ги убива, но ако бъдеше притиснат, положително щеше да натисне спусъка.

— Тя беше добър човек — въздъхна Дейвис. — Не заслужаваше да умре.

— Трябваше да го кажеш на Рамзи — сви рамене Смит. — Той поиска смъртта й.

— Но преди това редовно я смазваше от бой.

— А може би й е харесвало?

Дейвис направи крачка напред, но Смит го спря с пушката. Стефани си даваше ясна сметка, че едно леко докосване на спусъка щеше да бъде достатъчно. От Дейвис нямаше да остане много нещо.

— Много си докачлив — отбеляза похитителят им.

Очите на Дейвис бяха потъмнели от омраза. Внезапно зад него се мярна сянка. Тя прекоси пространството пред зейналия отвор на прозореца и се насочи към огряната от слънцето веранда. Миг по-късно една глава надникна през вратата. Полковник Бил Крос.

Маккой също го забеляза, но не реагира. Защо просто не застреляше гадния убиец? Полковникът със сигурност беше въоръжен, а излетелите през прозореца пистолети бяха сигурен знак, че се нуждаят от помощ. После нещата изведнъж й се изясниха. Президентът сигурно искаше Чарли Смит жив.

Явно не изгаряше от желание да се вдига шум и именно това беше причината да няма хора от ФБР и Сикрет Сървис. Но също така беше ясно, че Чарли му е нужен, по възможност цял.

Маккой едва забележимо кимна. Убиецът долови жеста й и рязко извърна глава.

Доротея напусна сградата и се спусна по тесните каменни стъпала, водещи към улицата. Озова се зад обществената баня, съвсем близо до задната стена на огромната пещера — излъскана и гладка, издигаща се на стотици метри височина.

Тя зави надясно. Кристел тичаше на трийсетина метра отпред. Фигурата й ту се мяркаше, ту изчезваше в мрака. Доротея хукна след нея. Изпита чувството, че преследва елен в гъста гора. Дай му аванс. Нека се успокои, нека изпита илюзията, наречена безопасност. После нанеси удара си.

Прекоси една осветена галерия и навлезе в друг площад. Напълно пуст с изключение на една самотна фигура, седнала на каменна скамейка. Мъжът носеше бял термозащитен комбинезон като нейния, но разкопчан отпред. Отдолу се виждаше само един вълнен пуловер. Очите му бяха хлътнали, със затворени клепачи, лицето бе видимо изпито. Скованият врат беше наклонен на една страна, тъмната коса докосваше пепеливобели уши. Стоманеносивата брада беше сплъстена, с преплетени в нея топчета лед, стиснатите устни бяха замръзнали в блажена усмивка. Ръцете кротко лежаха в скута.

Баща й.

Сърцето й заблъска в гърдите. Направи безуспешен опит да отмести очи от замръзналата фигура. Труповете трябва да бъдат погребвани, а не да седят по пейките.

— Да — изрече Кристел.

Вниманието на Доротея отново се насочи към непосредствената опасност. Не виждаше сестра си, но я чуваше съвсем ясно.

— Открих го преди известно време. Чакаше ни.

— Покажи се! — заповяда Доротея.

Отвърна й смях.

— Огледай го добре, Доротея. Свалил е ципа на дрехата си, за да умре, представяш ли си?

Не, такова нещо тя не можеше да си представи.

— За тази постъпка се изисква кураж — добави гласът на сестра й. — Ако се вярва на мама, той не е притежавал кураж. Ако се вярва на теб, е бил глупак. Но ти способна ли си на подобна постъпка, Доротея?

В дъното се виждаше друга висока порта, оградена от квадратни колони. Бронзовите й крила зееха отворени. Зад тях се виждаха каменни стъпала, полъхваше студ. Тя отново насочи вниманието си към мъртвеца.

— Това е нашият баща.

Рязко се завъртя. Кристел стоеше на седем-осем метра от нея с насочен пистолет.

Доротея замръзна на място и започна да вдига ръката с оръжието.

— Не, сестро — поклати глава Кристел. — Не смей да вдигаш пистолета.