Стив Бери - Наследството на Карл Велики

Тя не помръдна.

— Намерихме го — добави сестра й. — Изпълнихме поръчението на мама.

— Но то не решава проблемите между нас.

— Абсолютно съм съгласна.

— Оказах се права във всичко, до последния детайл — добави Кристел. — А ти сбърка.

— Защо уби Хен и Вернер?

— Мама изпрати Хен да ме спре. Бедният, верен Улрих. А Вернер? По всяка вероятност си доволна, че вече го няма.

— Възнамеряваш да убиеш и Малоун, нали?

— Аз съм единствената, която ще излезе жива от тук. Последната оцеляла.

— Ти си побъркана!

— Погледни го, Доротея. Погледни скъпия ни баща. Бяхме десетгодишни, когато го видяхме за последен път.

Не искаше да гледа повече. Беше видяла достатъчно. Искаше да го запомни такъв, какъвто го познаваше.

— Ти се съмняваше в него — подхвърли Кристел.

— Ти също.

— Никога!

— Ти си убийца!

— Изобщо не ме интересува какво мислиш за мен — изсмя се Кристел.

Нямаше начин да насочи оръжието си, преди Кристел да натисне спусъка. Реши да действа първа, защото тъй и тъй щеше да умре. Ръката й се стрелна нагоре. Кристел натисна спусъка. Доротея инстинктивно се сви, очаквайки куршумът да я прониже. Но се чу само едно метално изщракване. Кристел изпадна в паника. Натисна спусъка още няколко пъти, но със същия успех.

— Няма патрони — обади се Малоун от другия край на площада. — Не съм чак такъв идиот.

Достатъчно! Доротея се прицели и стреля. Първият куршум улучи Кристел в гърдите, разкъсвайки дебелите дрехи. Вторият, също в гърдите, я извади от равновесие. Третият попадна в челото. Бликналата кръв почти светкавично замръзна.

След още два изстрела тялото на Кристел Фалк се стовари върху плочите и застина.

Малоун бавно се приближи.

— Трябваше да го направя — прошепна Доротея. — Тя беше зла.

Извърна глава към баща си. Имаше чувството, че се събужда от дълбока упойка.

— Оказва се, че те все пак са се добрали до тук. Радвам се, че е открил всичко, което е търсел.

Погледна Малоун и веднага забеляза блясъка в очите му. Вниманието им беше привлечено от големия портал. Нямаше нужда да го казва. Тя беше открила баща си. Той още не.

Стефани се запита доколко уместен беше сигналът, подаден от Маккой. Смит отстъпи няколко крачки назад и се завъртя, опитвайки се едновременно да ги държи на мушка и да надникне през дупката на прозореца. Навън се размърдаха нови сенки. Смит пусна къс откос, който отнесе част от стената и остави дълбоки следи по дървената рамка. Маккой се хвърли към него.

Стефани беше сигурна, че Смит ще я застреля, но той се завъртя и заби приклада в корема й. Тя изпъшка и се прегъна на две. В следващия миг коляното му я улучи в брадичката. Тялото й се просна на пода.

Преди двамата да помръднат, Смит скочи между тях и прозореца, местейки дулото наляво и надясно. Очевидно не можеше да реши откъде ще дойде опасността. Навън не помръдваше нищо.

— Преди малко казах, че нямам интерес да ви убия, но нещата се промениха! — заплашително изръмжа той и размаха пушката.

Свита на пода, Маккой тихо стенеше.

— Може ли да се погрижа за нея? — попита Стефани.

— Тя е голямо момиче.

— Въпреки това ще я погледна — отвърна Стефани и коленичи до Даян, без да чака разрешението му.

— Няма да се измъкнеш от тук — мрачно промълви Дейвис.

— Доста смели думи — изръмжа Смит, но в гласа му потрепна несигурност.

Явно се чувстваше в капан.

Нещо тежко се блъсна във външната стена, близо до прозореца. Смит светкавично извъртя пушката натам. Стефани направи опит да се изправи, но получи силен удар с металния приклад, изохка и се строполи.

Никога през живота си не беше изпитвала такава болка. Бореше се за глътка въздух, опитвайки се да не повърне. Претърколи се по гръб и видя как Едуин Дейвис връхлита върху Чарли Смит с глух тътен.

Направи опит да се изправи, опитвайки се да преодолее болката. Смит продължаваше да държи пушката, но за момента не можеше да я използва. Вкопчени един в друг, двамата мъже се претърколиха сред отломките и се блъснаха в отсрещната стена.

Къде, по дяволите, бе Крос? Смит стисна гърлото на Дейвис с дясната си ръка, в лявата се появи ново оръжие — малък автоматичен пистолет.

— Достатъчно! — ревна той и заби дулото в шията на съветника.

Дейвис престана да се бори. Двамата бавно се изправиха, после Смит го блъсна на пода до Маккой.

— Всичките сте откачени! — изръмжа на пресекулки той. — Абсолютно луди!

Стефани бавно се надигна, мъчейки се да прогони мъглата от главата си. Смит отново грабна пушката. Нещата окончателно се объркаха. Двамата с Дейвис се бяха разбрали в никакъв случай да не нервират Смит. Но Дейвис беше направил точно това. Смит пристъпи към прозореца и внимателно надникна навън.