Стив Бери: Наследството на Карл Велики

Гласът на Малоун издайнически потрепна, прочитайки последните думи. Да, баща му бе изпитвал трудност да ги произнесе. Всъщност той не си спомняше да ги е чувал от устата му. Но през цялото време беше знаел.

Спря поглед върху замръзналия труп. Трийсет и осем години. Време, за което се беше превърнал в зрял човек, бе постъпил във флота, бе стигнал до офицерски чин, а след това бе преминал на секретна работа към правителството. А през всичките тези години командир Форест Малоун си бе седял тук, на тази каменна пейка.

В очакване.

Усетила болката му, Доротея нежно докосна ръката му. Той вдигна поглед към нея и с лекота отгатна мислите й.

— Май всички открихме това, което търсехме — прошепна тя. В очите й се четеше решителност. И покой. — Нищо не ми остана — добави тя. — Дядо ми е бил нацист, баща ми — мечтател, живял в друго време и на друго място. Дошъл тук да търси истината и смело посрещнал смъртта. През последвалите четири десетилетия майка ми правеше непрекъснати опити да заеме мястото му, но единственото, което успя да постигне, беше да раздуха омразата между мен и Кристел. Опитите й продължиха дори и тук. Успя да настрои Кристел срещу мен до такава степен, че я превърна в убийца. — Замълча, очите й потъмняха. После тихо добави: — Когато Георг почина, с него умря и голяма част от мен. Доста време се заблуждавах, че ще бъда щастлива, ако успея да наследя семейното богатство. Но това е невъзможно.

— Ти си последната Оберхойзер.

Изричайки тези думи, той внезапно осъзна, че е последният Малоун.

— Ние сме двама нещастници — въздъхна Доротея.

— Би могла да промениш нещата.

— Само ако вкарам един куршум в главата на майка си — промърмори тя, после се обърна и тръгна към стълбите.

Малоун я проследи с поглед. В душата му се сблъскаха уважението и омразата, тъй като прекрасно знаеше къде отива.

— Откритието ни ще има огромно въздействие — подхвърли след нея той. — Кристел беше права: историята на човечеството вече няма да е същата.

— Тази работа не ме засяга — отвърна тя, без да забавя ход. — Нещата трябва да приключат.

В гласа й се доловиха нетърпение и гняв. Всъщност беше права. Всичко на света си има край. Военната му кариера например. Държавната служба. Бракът. Животът в Джорджия. Животът на баща му.

В момента Доротея Линдауер правеше последния си избор.

— Желая ти успех — извика той.

Тя се обърна и го дари с бледа усмивка. И въздъхна.

— Трябва да го направя сама — добави сякаш на себе си тя.

Очите й потърсиха неговите.

— Аз оставам тук — кимна той.

Високата й фигура изкачи стълбите и изчезна зад портала.

Малоун се обърна към баща си. Мъртвите очи не отразяваха нито лъч светлина. Толкова много имаше да му каже. Че е бил достоен син, добър морски офицер, отличен агент и както вярваше, добър човек. Беше носител на шест високи държавни отличия. Като съпруг се беше провалил, но упорито се стремеше да бъде добър баща. Мечтата му беше да бъде част от живота на Гари. Завинаги. Цял живот се беше питал какво е станало със собствения му баща, представяйки си най-лошото. За жалост реалността се оказа далеч по-страшна от всичко, което си беше мислил. Това важеше и за майка му, която така и не се омъжи повторно. Беше избрала самотата и мълчаливото страдание, продължавайки да се нарича мисис Форест Малоун.

Защо миналото отказваше да си отиде?

Разнесе се изстрел, който прозвуча като пукане на балон под одеяло. Малоун ясно си представи сцената горе. Доротея Линдауер беше сложила край на живота си. Самоубийствата най-често се дължат на болен мозък или разбито сърце. В случая ставаше въпрос да предотврати настъпващата лудост. Дали Изабел Оберхойзер изобщо щеше да проумее какво всъщност е направила? Сега вече бе напълно сама. Без съпруг, без внук, без двете си дъщери.

Обзе го дълбоко чувство на самота, многократно подсилено от тишината на ледената гробница. В главата му се появи един стих от „Притчи“, прост като живота:

Вашингтон

Събота, 22 декември

16:15 ч.

Стефани влезе в Овалния кабинет. Дани Даниълс стана да я посрещне. Даян Маккой и Едуин Дейвис вече се бяха настанили.

— Честита Коледа — рече президентът.

Тя отвърна на поздрава. Вчера Даниълс я бе повикал от Атланта, изпращайки самолет на Сикрет Сървис — същия, с който двамата с Дейвис бяха пътували от Ашвил до Форт Ли.