Стив Бери - Наследството на Карл Велики

— Как е Котън? — попита президентът.

— Ядосан.

— Не знам дали има значение, но адмирал Дайлс е подложен на огромен натиск от флота и пресата — обади се Дейвис. — Трагедията с подводницата докосна оголен нерв в обществото.

— Убедена съм, че Котън изгаря от желание да извие врата на Дайлс — промърмори Стефани.

— Благодарение на програмата за превод получаваме океан от информация за подземния град и неговите обитатели. Има купища доказателства за контактите им с различни култури, пръснати по всички части на земното кълбо. Те охотно са споделяли знанията си, но слава богу, не са били никакви арийци. Никаква суперраса. Дори не са били войнствени. Вчера изследователите се натъкнаха на текст, който може би ще обясни какво е станало с тях. Живели са на Антарктида преди десетки хиляди години, когато континентът все още не е бил заледен. С падането на температурите започнали да се окопават вътре в планините. По всяка вероятност топлите термални извори са започнали да изстиват и това ги принудило да напуснат родните земи. Трудно е да се каже кога, защото са използвали други мерки за времето и различен календар. И при тях, точно както е при нас, не всеки е имал достъп до познанието. По тази причина не са успели да пресъздадат културата си на друго място. Тук-там са останали свидетелства за нея, доказващи опитите им да се интегрират в нашата цивилизация. Най-добре информираните са останали последни и са поели грижата да запишат всичко. С течение на времето другите култури ги поглъщат. Историята им изчезва, остават само преданията.

— Звучи тъжно — прошепна Стефани.

— Наистина е така. Но последиците ще бъдат от огромно значение. Националната научна фондация вече взе решение да изпрати голяма експедиция на Антарктида, а Норвегия даде съгласието си за изследвания в нейната зона. Бащата на Малоун и останалите членове на екипажа не са умрели напразно. Благодарение на тях човечеството е на път да открие много неща за собственото си развитие.

— Не съм сигурна, че Котън ще се почувства по-добре от този факт — поклати глава тя. — Нито пък близките на останалите загинали.

— Изучавай миналото, за да предвидиш бъдещето, казва Конфуций — тихо рече Дейвис. — Добър съвет. Както за нас, така и за Котън.

— Така е — кимна Даниълс. — Надявам се, че всичко свърши.

— За мен свърши — тръсна глава Дейвис.

Маккой беше на същото мнение.

— Нищо няма да спечелим, ако случилото се стане публично достояние — изтъкна тя. — Рамзи и Смит са мъртви, а Кейн се оттегли. Всичко приключи.

Даниълс стана и взе някаква голяма тетрадка от писалището си.

— Това също дойде от дома на Рамзи — съобщи той. — Корабният дневник, същият, за който ви е споменал Хърбърт Роуланд. Мръсникът го е крил през всичките тези години. — Подаде го на Стефани и добави: — Мисля, че Котън ще го хареса.

— Ще му го предам, след като се успокои — кимна тя.

— Погледни последния ред.

Тя разтвори дневника на последната страница и прочете изписаното с почерка на Форест Малоун:

Лед по пръстите, лед в главата, лед в изцъклените му очи.

— Това е извадка от „Балада за Богохулника Бил“ — поясни президентът. — Написана е в началото на двайсети век от Робърт Сървис, голям почитател на Юкон. Бащата на Котън явно го е харесвал.

Малоун й беше разказал как е открил замръзналия труп — с лед в изцъклените очи.

— Котън е професионалист — обади се Дейвис. — Знае правилата не по-зле от баща си. Трудно е да съдим с днешните стандарти хората, които са живели преди четирийсет години. Той трябва да го преодолее.

— Лесно е да се каже — въздъхна тя.

— Някой трябва да съобщи новината на семейството на Милисънт — добави Дейвис. — Заслужават да научат истината.

— Съгласен съм — отвърна Даниълс. — Ти ли ще го направиш?

Дейвис кимна. На лицето на президента се появи усмивка.

— Е, все пак има и нещо ведро в цялата история — промърмори той и насочи пръст към Стефани. — Не си уволнена.

— Безкрайно съм ви благодарна — ухили се тя.

Дейвис се обърна към Маккой и глухо промълви:

— Преценката ми за теб беше погрешна. Проявих се като лош колега, но наистина те помислих за идиотка.

— Винаги ли си толкова откровен? — попита Маккой.

— Не беше длъжна да го правиш. На практика си заложи живота за нещо, което не те засягаше.

— Не съм съгласна. Рамзи беше опасен за националната сигурност — това влиза в служебните ни задължения. И беше убил Милисънт.

— Благодаря ти.