Стив Бери - Наследството на Карл Велики

— Кой е той?

— Може ли да погледна? — с мъка преглътна тя.

Смит мълчаливо кимна. Стефани бавно се насочи към рамката на прозореца. Крос лежеше на верандата. От десния му крак бликаше кръв. Беше в съзнание, но очевидно изпитваше силни болки.

— Работи за Маккой — съобщи само с устни тя.

Смит отправи взор отвъд верандата, към кафявата трева на поляната и гъстата гора отвъд.

— Която е една лъжлива кучка! — изръмжа той.

Стефани събра остатъка от силите си и решително тръсна глава.

— Но тази кучка ти плати десет милиона долара!

Смит явно не хареса логиката на довода й.

— Изправен си пред труден избор, нали, Чарли? Досега винаги си имал последната дума при убийствата. Изборът е бил твой. Е, този път не е така.

— Не бъди толкова сигурна. Върни се на мястото си.

Тя се подчини, но не устоя на изкушението и попита:

— А кой е преместил Рамзи?

— Няма ли най-сетне да млъкнеш? — ядосано изсъска Смит, продължавайки да наднича през прозореца.

— Няма да го изпусна тоя тип! — изпъшка Дейвис, Маккой се обърна по гръб, показвайки изкривеното си от болка лице.

— В джоба… на палтото… — беззвучно размърда устни.

Малоун заслиза по стълбите зад портала. Имаше чувството, че върви към ешафода. По гърба му пробягаха тръпки на страх — нещо, крайно необичайно за него.

Долу се простираше огромна пещера. Таванът и голяма част от стените й бяха изсечени в леда. Познатата синкава светлина падаше върху оранжевата мачта на подводницата. Къс и заоблен корпус, плоска надстройка. Всичко беше покрито с дебел пласт лед. Стълбата преминаваше в покрита с керамични плочки пътека, която беше издигната на метър и половина над леда и достигаше далечния край на пещерата. Нещо като пристан, съобрази той.

Може би някогашно пристанище, излизащо в открито море?

Подобни ледени пещери имаше из цялата територия на Антарктида. Тази тук беше достатъчно голяма, за да побере няколко подводници.

Тласкани от неочакван импулс, двамата енергично закрачиха напред. Доротея продължаваше да стиска пистолета си, той — също. Въпреки че вече никой не ги заплашваше, недоверието им един към друг все още беше голямо.

Скалната част от стената беше гладка, с познатата украса и надписи. В основата й се виждаха каменни пейки. На една от тях седеше тъмна фигура. Малоун затвори очи, надявайки се, че това е само призрак. Но когато ги отвори, фигурата все още си беше там.

Седеше изправен, като останалите. Гърбът опираше в стената. Униформена риза в цвят каки, панталони в същата окраска, натикани във високи ботуши. До пейката лежеше тъмносиньо кепе.

Малоун предпазливо тръгна напред. В душата му се бореха противоречиви чувства, зрението му се замъгли.

Лицето беше същото като на онази снимка в Копенхаген, поставена редом със стъклената кутия с националния флаг, която висшите офицери на флота връчиха на майка му по време на траурната церемония. И която тя отказа да приеме.

Издължен нос, издадена брадичка, лунички. Късо подстригана прошарена руса коса. Широко отворени и сякаш замислени очи.

Тялото на Малоун се парализира от силата на шока. Устата му се разкриви.

— Баща ти? — шепнешком попита Доротея.

Той кимна. Острата стрела на болката прониза гърлото му и се спусна надолу. Сякаш някой го беше набучил на шиш.

— Просто са се предали на смъртта — прошепна тя. — Без палта, без никаква защита от студа. Излезли са навън, за да я приветстват.

Точно това са направили, помисли си той. Не са виждали смисъл да протакат агонията.

В скута на баща му се виждаше купчина листа. Подостреният молив изглеждаше така, както преди трийсет и осем години. Дясната му ръка лежеше върху купчината, сякаш да я предпази от разпиляване. Малоун бавно издърпа листовете. Имаше чувството, че осквернява нещо свято.

Едрият и равен почерк му беше до болка познат.

Гърдите му заплашваха да се пръснат. Реалният свят се разтопи в безумни фантазии. Напрегна се и се опита да прогони мъката, надигаща се в душата му. Не беше плакал никога през живота си. Нито когато се ожени, нито при раждането на Гари, нито при разпадането на брака си и ужасната новина, че не е биологичен баща на момчето. Но сега му се доплака. Прогони сълзите с прост, но ефикасен способ — просто си напомни, че те ще замръзнат още преди да се отлепят от клепачите.

С усилие на волята се концентрира върху листовете, които държеше в ръка.

— Би ли ги прочел на глас? — попита Доротея. — В тях може би има нещо, което засяга и баща ми.