Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

Очите му се вторачиха невярващо в мъртвешкото лице под козирката на онази така позната фуражка на Чуждестранния легион, а гласът на Скарлет прониза слуха му:

— Джеймс! Джеймс! Джеймс!

Месестите ръце на Шагрен го стиснаха за гърлото и изведнъж той се оказа в битка на живот и смърт. Пръстите му инстинктивно посегнаха към очите на Шагрен, който просто извърна голямата си глава настрани. Бонд вдигна крак и го ритна с пищяла си в слабините, но ветеранът от джунглата не охлаби желязната си хватка. Може би не носи пистолет, помисли си Бонд, явно иска да си свърши тихо работата.

Той усети как последните сили го напуснаха. Тази поредна битка бе дошла в повече за изнуреното му след дни на глад, побои и изтезания тяло. В тока на обувката си имаше скрито острие на нож, което можеше да му свърши работа, но сега дори обувките на краката му не бяха негови, а на мъртвия пилот. Въздухът в дробовете му свършваше.

Изведнъж усети как една деликатна женска ръка се плъзна по гърба му надолу към колана и почувства леко подръпване от изваждането на лугера.

С яростен рев Шагрен замахна и едрата му лапа перна Скарлет през китката; пистолетът изтрака върху пода на купето. Бонд се възползва от това кратко отвличане на вниманието, за да контраатакува. Той сграбчи противника си за кутрето на лявата ръка, с която го стискаше за гърлото, и с рязко движение надолу с двете си ръце го пречупи.

Шагрен изрева отново, този път не толкова от гняв, колкото от болка, и замахна с дясната си ръка да го удари през лицето. Бонд се наведе и юмрукът на Шагрен се плъзна по рамото му. Скарлет вдигна лугера от пода.

— Не стреляй! — извика Бонд. — Ще те чуе шафнерът.

Докато двамата мъже стояха вкопчени в смъртна хватка върху люлеещия се под на купето, Скарлет се покачи на седалката, замахна с дръжката на пистолета и събори фуражката от главата на Шагрен, разкривайки бръснатия череп, върху който се бяха упражнявали касапите от Омск. Беше разголила срамното му място.

В мига, когато той инстинктивно вдигна нагоре двете си ръце, за да прикрие ужасния белег от некадърно изпълнената остеопластика, Бонд с всички сили заби глава в слънчевия му сплит. Шагрен се преви надве и Бонд го ритна с коляно в брадата; чу се изпукване на кост.

— Отвори прозореца, Скарлет! — извика той. — Помогни ми да го вдигна.

В този момент Бонд се сети за кротките мисионери в джунглите на Виетнам — свещеници и стари моми от долината на Лоара, чиито езици този изверг бе изтръгвал с клещи, за да не четат пред малките деца библейските притчи. Той взе пистолета от ръката на Скарлет. Стъпи върху седалката и с всички сили заби дулото в хлътналия надолу грозен белег върху черепа на Шагрен, като усети как стоманата разкъсва незарасналата кост и мозъчните ципи под нея.

Мъчителят на монахини и деца нададе страховит писък и се строполи върху долното легло. Като го хванаха всеки по за един крак, Бонд и Скарлет с доста напъни вдигнаха тялото му до зейналия прозорец. Бяха го избутали наполовина извън купето и с всички сили стискаха конвулсивно ритащите прасци, когато предната част на влака навлезе в тесен тунел от тухлена зидария. От удара в стената на тунела главата му се откъсна и падна върху железопътния насип. След като влакът излезе от другата страна, Бонд доизбута навън обезглавения труп и се строполи немощно върху седалката.

Скарлет зарови лице в шепи и заплака неудържимо.

Когато се събуди, Бонд лежеше на долното легло, Скарлет беше до него, обвила ръце около шията му, а през прозореца на купето струеше дневна светлина. И двамата бяха завити с плетената жилетка на жената от бензиностанцията. Косата й покриваше лицето му като тъмен шал, докато тя галеше с длани изранения му гръб и нежно шепнеше в ухото му:

— Близо сме, скъпи, вече почти пристигаме. Ще закусим в Ленинград, в „Литературное кафе“ на Невски проспект. Баща ми много пъти ми е разправял за него. Ще си поръчаме яйца с пушена сьомга и кафе. После вземаме кораб за Хелзинки и оттам летим за Париж.

Бонд се усмихна, претърколи се по гръб и леко я целуна по устните. От съня беше възстановил донякъде силите си.

— Защо всеки път, когато искам да се любим — запита той, — се намира някой да ни прекъсне? И това ли наричаш „съдба“?

— Не — отвърна Скарлет. — Така става, за да може, когато най-после го направим, да ни бъде още по-хубаво.

После, когато Скарлет се запъти към края на коридора, стиснала под мишница несесера на шофьора горчив сос. После приседна с кръстосани крака на крайчеца на леглото и го загледа с големите си кафяви очи, сякаш се боеше, че може да избяга: