Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

— Не съвсем.

— Ще дойдеш да ме видиш в Париж, нали, Джеймс? Ще ти сготвя онова, което си пожела.

— Не се ли разбрахме да е в хотел?

— Е, добре де. Знаеш ли кой ден от седмицата е?

— Не. Защо?

— Нека си уговорим среща за първата събота, в която и двамата сме свободни. Ти ми се обади в офиса предишния ден и ми кажи кой хотел си избрал.

— Разбрано. Виж, отвън спряха два камиона. Време е да тръгваме. — Бонд хвърли няколко банкноти на масата и двамата си излязоха от заведението.

Когато падна нощ, някъде в дълбоката руска провинция, на десетки километри от най-близкия град, Бонд отби от главния път и пое по тясно шосе, а след километър-два отби и от него по черен коларски път. След още неколкостотин метра спря колата и загаси двигателя.

В багажника намериха малко куфарче с чиста риза и чифт мъжко бельо, както и тоалетен несесер със самобръсначка, четка и паста за бръснене.

— Не исках да се пробваме в някоя ферма — каза той. — Щеше да има кучета. Ще се опитаме да преспим на полето. Не е толкова зле. Ако ти е студено, сложи си тази хубава жилетка. Ако пък усетиш, че замръзваш, можеш да се върнеш в колата и да опиташ прочутото двойно легло.

Беше прекрасна лятна нощ и небето над тях беше осеяно с безброй звезди. Бонд се настани направо на тревата, като подгъна сакото от костюма за възглавница. Скарлет отпусна глава на рамото му и той я погали по косата. Наведе се да я целуне, но тя вече спеше.

Чувстваше се някак особено, откакто се озова в страната, срещу която се беше борил през по-голямата част от съзнателния си живот. Самите руснаци — с техните европейски физиономии, разнебитени пътища и бедни ферми — му се струваха по-малко чужди и някак по-нормални, отколкото си ги бе представял. С тази мисъл Джеймс Бонд се унесе в лека, но ободряваща дрямка някъде в безкрайната шир на Съветския съюз.

Когато по обяд на следващия ден наближиха Москва, Бонд усети лека миризма на изгоряло, която излизаше изпод капака на волгата. Беше я карал безмилостно в продължение на няколко часа и руската машина започваше да показва злия си нрав. В съзнанието му изплува смътен спомен от Лондонското автомобилно изложение, когато инженерите от щанда гордо описваха високата й проходимост, запалката за цигари, вградения радиоапарат и… да, точно така! — педала за подаване на масло към двигателя. Бонд погледна надолу в краката си и малко встрани от обичайните педали забеляза един допълнителен. Сложи крака си върху него и няколко пъти енергично го напомпа докрай, с което смаза обилно не само движещите се части на мотора, но и един значителен участък от главния път за столицата.

— Стигнем ли в Москва — каза той, — хващаме влака. Имаме ли достатъчно пари за билети до Ленинград? Оттам ще се качим на кораба за Хелзинки.

Скарлет извади рублите от джоба на сакото му и ги преброи.

— Може би ще се наложи още веднъж да се правим на Бони и Клайд на някоя бензиностанция — каза тя.

— Още една причина да изоставим колата в Москва — отвърна той. — Вероятно полицията вече разполага с номера й.

— Значи така — каза Скарлет. — Ще вземем трамвай до центъра. Имам нужда от дрехи. Пък и с тези обувки… Ще идем в ГУМ, техния универсален магазин.

— Това не се ли пада точно до Кремъл? — попита Бонд.

— Така е, но не знам къде другаде можем да идем. Мисля, че в повечето магазини за конфекция ще намерим само празни рафтове. Не е нужно да идваш с мен, Джеймс. Знам колко ви е досадно да пазарувате на вас, мъжете.

— Не е толкова въпрос на досада, просто…

— Знам, знам.

— За мен вземи една риза и бельо. А също и нещо за ядене. Не си струва рискът да влизаме в ресторант.

Оставиха колата край едно трамвайно депо в източните покрайнини на града и поеха към центъра. Бонд носеше малкото куфарче от багажника на волгата, като се молеше наум да прилича на партиен функционер от средния ешелон. Скарлет беше с полата и блузката на стюардеса от „Бритиш Еъруейс“, към които бе добавила обувките и жилетката на жената от бензиностанцията. Повечето от останалите пътници в трамвая изглеждаха облечени в подобен импровизиран стил и никой не им обръщаше внимание.

Скарлет се изгуби в безкрайния лабиринт на ГУМ — чудовищно съоръжение със зеленясали покриви и множество купички, голямо почти колкото Лувъра, — а Бонд остана да се разхожда отвън. Боеше се да застане на едно място, за да не го заговори някой минувач. Успя да обиколи няколко пъти площада, докато накрая забеляза Скарлет да излиза през един от изходите с две издути пазарски торби.