Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

— Те не претърсиха ли самолета?

— Малко по-късно чух някакви хора да се навъртат около багажното отделение. Но като се убедиха, че бомбите са налице, си отидоха. Може би изобщо бяха забравили за отвора в пода, или са си мислили, че не е достатъчно широк, за да се промуши човек през него. Освен това до самолета не беше прилепена стълба, така че нямаше как да се усъмнят, че вътре има някой.

— Е, отлично се справи — каза Бонд. — Знаех си, че те бива за тези работи.

— Така си е — призна Скарлет. — Професионален опит.

— Всестранно надарена банкерка — подметна Бонд.

— А сега какво правим?

— Сега ще се опитаме да помогнем на Попи.

Трябва да намерим някъде телефон. Предлагам ти да говориш. После ще се свържа с моите хора в Лондон, за да им предам цялата информация, с която разполагаме.

— Е, добре. А ние междувременно какво правим?

— Прибираме се вкъщи.

— Как?

— Предполагам, че се намираме някъде източно от Москва. Може би на хиляда, хиляда и двеста километра. Предвид случилото се би било рисковано да пътуваме с влак. Властите едва ли очакват оцелели от самолетната катастрофа, но въпреки това ще бъдат нащрек. Ще намерим кола. Ти ще ми бъдеш навигатор. Вярвам, че знаеш достатъчно руски, за да питаш за посоката.

— Да — отвърна Скарлет, — макар че сигурно акцентът ми е доста архаичен. Отпреди революцията. Учила съм руски от белогвардейци.

— Е, все пак и комунистите се държат кавалерски с жените. За начало ни трябват дрехи, пари и кола. През следващите няколко часа искам да извръщаш поглед, когато се наложи, нали Скарлет? Понякога и на тайния агент му се налага да върши неща, които не са за пред изискана компания.

— Честно да ти кажа, Джеймс, все ми е едно какво ще правиш, стига да намериш нещо за ядене. Каквото и да видя, обещавам да го забравя начаса.

— За начало ще ти трябват обувки — каза Бонд, докато нахлузваше на краката си мокрите обувки на Кен Мичъл.

— Така е. Към униформата нямаше обувки, нито чорапи. Стюардесите са длъжни да си носят свои. Така ми беше казала Попи. Пък и още нещо: нямам бельо.

— Знам — отвърна Бонд. — Да видим какво можем да намерим за теб.

Той протегна ръка и й помогна да се изправи на крака.

Двамата поеха напряко през полето, докато излязоха на тесен коларски път, и след още около час кретане по него, до забутано селце. От една къща Скарлет изпроси за двамата вода, хляб и нещо средно между сирене и извара.

Слисаната селянка, която им даде храната, не откъсваше очи от босите крака на Скарлет. Тя ги предупреди, че най-близкото шосе е на не по-малко от час бърз ход, после им даде още хляб и две спаружени ябълки за из път.

Когато излязоха на шосето, Скарлет помаха и спря камион, превозващ селскостопанска продукция. Преди още шофьорът да бе забелязал, че младата жена, застанала край шосето, има мъжка компания, двамата с Бонд вече се бяха качили в каросерията и отпътуваха на запад. Камионът ги откара до някакъв пазарен градец, където шофьорът им посочи как да стигнат до най-близкия пътен възел и оттам да хванат магистралата на запад през Казан, столицата на татарите, и Горки, промишления център на Поволжието. От Горки до Москва, обясни той, се стигало с автомобил само за пет часа.

След като шофьорът ги свади на разклона, Бонд помогна на Скарлет да пооправи вида си, доколкото беше възможно. Междувременно дрехите им бяха изсъхнали, но куртката от униформата й на стюардеса беше скъсана и във всеки случай изглеждаше твърде подозрително с нашивките и отличителните знаци на „Бритиш Еъруейс“, затова я захвърлиха край пътя. Боса, с тъмносинята си пола, подгъната на кръста, за да разкрива повече от бедрата й и да привлече погледа на някой шофьор, с бялата си блузка и с изпъната назад тъмна коса, Скарлет приличаше на красива, макар и поопърпана гимназиална учителка — точно жената, на която всеки мъж би желал да се притече на помощ.

Над дузина превозни средства от всякакъв вид намалиха скоростта и спряха пред тях, но Бонд не одобри нито едно. Скрит зад една ела, той всеки път поклащаше глава в отговор на въпросителните погледи на Скарлет. Вече започваше да се пита дали в тази тоталитарна държава изобщо може да се намери свестен автомобил, когато най-после чу характерния звук на 2,5-литров четирицилиндров двигател и видя по шосето, под тунела от два реда брези, да се задава „съветският мерцедес“ — черна „Волга М-21“, предпочитаната марка на КГБ и по тази причина обект на страх и ненавист за огромна част от населението. Толкова по-добре, помисли си Бонд.