Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

Точно в десет тръгнаха към гарата. Когато се качваха на влака, Бонд — колкото и да беше изтощен — почувства вълнението от предстоящото им нощно пътуване, усети познатата романтика на оживения среднощен перон с неговите въодушевени посрещания и сълзливи сбогувания.

— Как успя да ни уредиш тук? — попита той, оглеждайки масивните дървени легла на спалното купе. Такива купета обикновено се пазеха за висши партийни кадри.

— Дадох на шафнера сума, приблизително равна на тримесечната му заплата. От парите, които задигнахме от бензиностанцията — поясни тя. — Не видя ли лицето му?

— Видях го — отвърна Бонд — и никога няма да го забравя.

— Той ме предупреди, че ако все пак по пътя се качат някакви номенклатурни клечки, ще се наложи да ни премести. Но това едва ли ще стане оттук нататък. Такива се качват от Москва, не от Клин или Бологое. Като изминем малко път, обеща да донесе водка, „Столичная“. Помолих го за храна и той каза, че ще види какво може да се направи. Иначе имаме само остатъците от сиренето.

— Вече няма значение — отвърна Бонд. Изведнъж, докато Червената стрела бавно се изнизваше от гаровия коловоз, усети как го обзема страхотна умора. Скарлет облегна глава на рамото му и двамата се загледаха в преминаващите покрай прозореца им северни предградия на Москва, които постепенно отстъпиха място на царевични ниви. Страшното мина, помисли си Бонд, докато влакът се носеше през летния мрак към старата столица на Русия — Санкт Петербург, родния град на династията Романови с техните величествени дворци.

След около час шафнерът почука на вратата им и двамата се изправиха гузно на седалката, сякаш бяха вършили нещо нередно. С каменно изражение на лицето човекът разгъна брой на „Правда“ и го постла върху долното легло на купето. После от кафява книжна кесия извади половин черен хляб, бутилка „Столичная“, пакетче сливи и две сушени сельодки.

Бонд видя как Скарлет се усмихна и предложи на мъжа още пари. Изумителна жена, помисли си той, докато я наблюдаваше. Шафнерът беше толкова омаян от чара й, че отказа банкнотите.

Когато останаха сами, Скарлет рече:

— Казах му, че си от Украйна, скъпи. — Очите й заблестяха от невинната шега. — Надявам се, че нямаш нищо против.

Бонд се усмихна и отпи голяма глътка от хубавата водка, после предложи бутилката на Скарлет, която поклати глава. Приключиха бързо с вечерята и запалиха по една от евтините руски цигари, които си бяха купили на гарата. Вече седяха един срещу друг, на срещуположните седалки, и Бонд можеше да я наблюдава, докато тя гледаше съсредоточено през прозореца.

Спомни си как се бе върнал една вечер в хотелската си стая в Париж и я бе заварил там, седнала на позлатеното кресло, благовъзпитано кръстосала глезените на дългите си крака, сплела пръсти в скута си… „Съжалявам, че ви стреснах, мистър Бонд… Не исках да ви дам възможност отново да ме отблъснете.“

Сега лицето й, осветено от преминаващия покрай прозорците руски пейзаж, изглеждаше уморено, но не по-малко красиво. Големите й кафяви очи се присвиваха за миг и променяха фокуса си според гледката навън. Устните й бяха полуразтворени и той си припомни как леко издаваше напред горната си устна, сякаш се пулеше. Тя отметна кичур черна коса зад ухото си. Дали съзнаваше, че я наблюдава? Защо иначе да разкрива перфектната розова извивка на ухото си, толкова деликатна и изящно оформена, че той с мъка се сдържаше да не се наведе напред и да не я целуне?!

Равномерното потракване на колелата по релсите с увеличаването на скоростта, лекото полюляване на вагона, едва чутото поскърцване на дървената ламперия в затопленото купе — всичко това действаше на Бонд като приспивна песен, на която той не можеше да устои. От много дни насам не беше пил алкохол и сега водката замая приятно главата му. Припомни си предишни пътувания — в „Ориент експрес“ с Таня… Скоро трябваше да се приготви за спане и да се качи на леглото си, но за момента…

В просъница Бонд си спомни стаята в хотел „Джамал“, опияняващите целувки на Скарлет, плавното движение, с което бе свалила роклята си и бе приседнала на ръба на леглото…

Влакът се носеше напред, а плътната руска нощ ги обгръщаше отвред; с всяко потракване на колелата по стоманените релси мислите му подскачаха насам-натам, все по-накъсани и неподредени. Спомни си детството, едно пътуване с влак през планините на Шотландия, чу гласа на майка си… после пред очите му изплува стъкленият мост във фабриката на Горнер, огромните стоманени резервоари със сънотворен маков сок, който го упояваше, потапяше го в дълбок непробуден сън… Някой извика името му… гласът беше познат, глас на любим човек… и изведнъж…