Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

Стиснал пистолета в здравата си лява си ръка, Феликс се оглеждаше за най-малкото движение около понтиака. Бяха му останали четири патрона и не искаше да ги хаби. Ако Силвър имаше желание да си играят на котка и мишка, той нямаше нищо против, макар че това бе малко вероятно, защото Силвър вече положително знаеше, че двамата с Дариус бързат да се свържат с Лондон.

Някъде в краката му се чу пъшкане.

— Добре ли си, Хамид?

— Мисля, да. Рани на ръце. Но иначе бъде добре.

— Стой долу!

По страничната врата на кадилака изплющя рикошет и Хамид започна да се моли на глас. Феликс забеляза с тревога, че куршумът дойде някъде отгоре, откъм главното шосе, в близост до телефонната кабина. Силвър бе успял по някакъв начин да заобиколи понтиака, да пропълзи през храстите около тях и да им излезе в гръб.

Феликс изруга ядовито и се затича нагоре колкото го държеше изкуственият крак.

— Записа ли всичко, Бабак? — казваше Дариус в слушалката. — И за викърса ли? Браво, моето момче. А сега, колкото можеш по-скоро…

Дариус Ализаде не успя да довърши изречението си, защото точно в този миг два куршума пронизаха сърцето му. Едрото му тяло първо се свлече на колене, после падна по лице в песъчливата почва на неговата родина.

Лайтър изкачи с последни сили хълма, влачейки изкуствения си крак. Твърде късно — видя само как Силвър затъкна димящия пистолет в колана си и се скри зад един храст.

Когато забеляза проснатия на земята Дариус и телефонната слушалка, която се люлееше на кабела си, Феликс изкрещя от безсилен гняв. Коленичи до падналия си другар и долепи ухо на гръдния му кош. Дариус още дишаше и отвори очи.

— Свързах се — изрече той… — с Бабак. Предадох му… всичко. Цялата информация. — Той затвори очи, а Феликс повдигна главата му със здравата си ръка. — Джей Ди Силвър — каза с отслабнал глас Дариус; едва забележима усмивка пробяга по лицето му. — Такъв като него баща ми едва ли би нарекъл "гражданин на вечността“.

— За разлика от теб, приятелю — отвърна Лайтър. — Не, гражданин на вечността Кармен определено не е. За такива като него моят баща имаше една приказка: „въшлив кучи син“.

Главата на Дариус се отпусна безжизнено на ръката му; в този момент Феликс чу зад гърба си изщракване на ударника на пистолет.

— Не мърдай, Лайтър! — Силвър излезе иззад храста, стиснал оръжието с две ръце. — Горе ръцете! Няма нужда да умираш. Можеш да се върнеш в Америка при избягалите дъщери и изневеряващите съпрузи. Само слушай и изпълнявай. А сега вдигни ръце и ги сложи на тила.

— За кого работиш? — запита Феликс.

— За когото и ти. Само че току-що получих нови нареждания. Искаме британците да нагазят във Виетнам. Нужна ни е тяхната помощ. Дори и на тази цена. С едно малко напомняне от руснаците…

— Ти си луд — каза Лайтър.

— Млъквай! — сопна се Силвър и започна да го претърсва. Като стигна до колта, затъкнат в колана му, се спря. — Я каква голяма стара играчка! — каза той и го прибра в джоба на сакото си. — А сега, лягай долу! С лице към земята!

Феликс се подчини.

— Каза ли на Лангли за оня шибан самолет? — попита той. — За авиолайнера, натъпкан с експлозиви?

— Не знам да е натъпкан с експлозиви — каза Силвър. — Нито пък ти го знаеш със сигурност.

— А какво мислиш, че носи на борда си? Детски играчки?

— Казах им каквото знаех — отвърна Силвър. — По-нататък те си решават какво да правят. Когато картите са на масата, Лайтър, човекът в Белия дом говори последен. Той вижда цялата картина. Ако Русия бъде ударена, това можем да го понесем. Ако на свой ред тя удари Лондон, това вече не е добре. Но ако с това накара британците да си надигнат дебелите задници и да се включат на наша страна във Виетнам, да вземат онази война на сериозно, то това си е чисто и просто тактическа маневра. От време на време всеки трябва да понесе по някой удар. Ако това ти помага да спечелиш боя, толкова по-добре. Значи си струва.

Лайтър се надигна на лакът.

— Но ако вие умишлено не им предоставяте информацията, която им е нужна…

Докато говореше, той забеляза някаква сянка, която бавно пълзеше по земята зад прашните кожени обувки на Джей Ди Силвър. Благодарение на дългогодишния си тренинг като агент на ЦРХ превърнал се в негова втора природа, Феликс се овладя и не реагира по никакъв начин.

Той знаеше само едно — че не бива да спира да говори.

— Подозирам, че не ми казваш цялата истина, Кармен. Разбира се, че ние искаме англичаните на наша страна във Виетнам; разбира се, че в Държавния департамент са готови да изтърпят ограничено нападение, ако преценят, че то ни носи дългосрочни ползи. Но не и това. Това, което се готви сега, е нещо голямо. Много голямо. И знаеш ли какво още си мисля, Кармен? Мисля си за историйките, които съм чувал. За теб и за твоите дилърчета. Мисля, че си се продал. Поддал си се на шантаж. Мисля, че някой от нашите съветски приятели си е поприказвал тихичко с теб, драги…