Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

Бонд пое дълбоко въздух и постави крак на първото стъпало на стълбицата, която водеше към основната врата за пътниците. След като се качи на борда, няколко чифта яки ръце го подхванаха и го набутаха в една седалка до прозореца в задната част на салона за първа класа. Когато се наведе, за да не удари главата си в багажното шкафче, той изплю скритото под езика му стъкълце върху седалката. Един от стражите зае мястото — до него, друг седна отпред, трети — на задния ред. Двигателите вече се въртяха бавно.

Някакъв смугъл, набит тип с камуфлажни панталони и бяла тениска застана до тях на пътеката и се наведе над него.

— Аз съм Масуд — каза той. — С пилот правим проверки преди излитане. Тръгваме след половин час. Ти остава на място. Ако мръдне, ние теб убие.

— Това е по-зле и от полета за Манчестър — промърмори Бонд. — Случайно да ти се намира цигара?

— Тишина! Няма пуши! Затегни колан!

Бонд се подчини на заповедта. За него това беше най-приятният момент от всеки полет — съзнанието, че няколко часа ще остане насаме със себе си, недостижим за разпорежданията на М. и за капризите на жените в живота си, едно благословено лично време, през което можеше да се вглъби в мислите на Бен Хоуган за „Основните правила на съвременния голф“ или да наблюдава слънчевите отблясъци върху крилата, докато отпива от коктейла си над плътната арктическа облачност.

Когато вдигна глава, откъм пътеката го гледаше друг мъж, облечен в захабена риза с отличителните знаци на „Бритиш Еъруейс“. Приличаше на англичанин и беше видимо уплашен.

— Казвам се Кен Мичъл — заговори той с акцент, който Бонд определи като от по-заможните западни предградия на Лондон. — Аз съм пилотът на този ковчег, с което сигурно изплащам греховете си. Искам само да ти кажа да не предприемеш някоя глупост. Трай си и прави каквото ти кажат, в това е единствената ни надежда. Аз ще изпълня излитането и ще пилотирам самолета през по-голямата част от пътя. После те ще те качат в пилотската кабина за последната отсечка. Обещали са ми, че ако слушам и не клатя лодката, ще ме пуснат да си ходя. Не ми разваляй деня, мистър Бонд. Утре малката ми дъщеричка има рожден ден.

— Както кажеш — отвърна Бонд. — Някой съвет как се кара това нещо?

— Дръж машината хоризонтално и изобщо не поглеждай приборите на таблото. Набележи си нещо далеч на хоризонта, крайчеца на някой облак или нещо подобно* и се ориентирай по него, не по приборите. Така или иначе, повечето време ще летим на автопилот. Машината си се управлява сама.

— Благодаря ти. А сега си седни на мястото и приятен полет, Кен.

Мичъл пак го погледна умолително, после два чифта ръце го грабнаха под мишниците и го повлякоха към пилотската кабина.

След няколко минути Бонд чу как приглушеният вой на двигателите стана по-силен и писклив; тежката машина плавно се задвижи напред към мястото за излитане. През прозореца, на по-малко от километър в далечината, се виждаше мигащата зелена светлина върху простата контролна кула. Когато достигна края на пистата, големият самолет се обърна и спря. Ревът на четирите двигателя „Ролс-Ройс“ стана оглушителен. Изведнъж машината се устреми напред, бързо набирайки скорост. Бонд усети как гърбът и кръстът му се залепиха за облегалката на удобното първокласно кресло; след миг металната птица се вдигна от пистата, а мощната тяга на задно разположените двигатели я подкара стремително нагоре през редкия нажежен пустинен въздух.

След като и последните камуфлажни мрежи от носа на екраноплана бяха свалени, екипажът, чакащ в стоманения хангар в Ноушахр, зае местата си и запали двигателите. Всички четиринайсет души на борда носеха в себе си британски паспорти, независимо че осем от тях бяха персийци, двама иракчани, двама турци, имаше един от Саудитска Арабия, а последният — седнал срещу таблото е радиосъобщителната апаратура — беше руснак, говорещ фарси.

Това беше първото пътуване на модифицирания екраноплан е добавени четири допълнителни горивни резервоара, шест тактически ракетни установки и четири ракети вода-въздух; сред екипажа се усещаше видимо напрежение, когато, тласкано напред от могъщите двигатели, Чудовището запори спокойното море. Докато част от корпуса оставаше потопена във водата, бе необходима по-голяма мощност на двигателите, за да се достигне нужната за излитане тяга. Водното съпротивление стигаше максимума непосредствено преди точката на излитане, когато апаратът трябваше да преодолее собствената си носова вълна, за да се откъсне от водата.