Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

— Лъжец! — изкрещя Шагрен. — Ти лъжец!

Подвижната страна на лицето му беше изкривена от ярост, докато другата оставаше неестествено застинала. В единия ъгъл на устата му изби пяна.

Това, помисли си Бонд, беше гледката, която се бе явявала на онези виетнамски деца, насядали в кръг със скръстени крака на селската поляна, за да чуят притчата за Добрия самарянин.

— Казвай къде отива момиче! Казвай!

Бонд изгледа презрително садиста. В паметта му изплува един стих от отдавна забравен урок по катехизис: „Оставете децата да дохождат при мене — издекламира наум той… — и не им пречете, защото на такива е царството.."

Шагрен го ритна с ботуша си в ребрата; чу се пукот на строшена кост. След това от джоба на куртката си извади кожено калъфче, а от него — две китайски пръчици за хранене, инкрустирани с алени йероглифи.

Единият от стражите улови Бонд за косата, а другият стисна в желязна хватка брадичката му, докато Шагрен вкара едната пръчица дълбоко в лявото му ухо. После мина от другата му страна и бавно и внимателно вкара другата пръчица в дясното. Бонд усети как върхът й остърга тъпанчето му.

— Ти чува лоши работи и не иска мен каже — каза Шагрен. — Сега Фам Син Куок покаже теб какво прави с човек, кой чува лоши работи.

Бонд се приготви за неизбежното. Шагрен застана зад него широко разкрачен, намести обутите си в ботуши стъпала за по-добра опора и разпери късите си месести ръце.

Бонд пое дълбоко дъх, затвори очи и не видя лицето, от чиято уста излезе една-единствена дума:

— Спри!

Той вдигна поглед нагоре и през отворената решетка на вратата видя да се подават пръстите на една грамадна, облечена в бяла ръкавица ръка. Вратата се отвори и в килията влезе Горнер, облечен с виненочервен копринен халат.

— Благодаря ти, Шагрен. Свободен си. Искам Бонд да чува добре указанията ми утре, докато лети. Стани!

Бонд се изправи на крака.

— Значи така — рече Горнер, — кучката е избягала. Моите работници ще бъдат много разочаровани, ако не я открия. Но ми се струва, че и без нея ще се оправим, а, Бонд? — Той се подсмихна многозначително.

Попи, помисли си Бонд. Горнер щеше да я използва вместо сестра й, а робите му така и нямаше да разберат подмяната.

— Е, добре — продължи Горнер. — Явно ми е било писано да жертвам пешка в играта. За да спечеля войната, понякога се налага да загубя някоя и друга престрелка, а, честно казано, това момиче беше голяма досадница. Едрата риба е още в мрежата. Нали така, Бонд?

— В колко часа излитаме?

— Не виждам причина да променям плановете си — каза Горнер. — В девет часа да си на борда. Навигатор ще ти бъде един от най-добрите ми бойци, някогашен бияч от пазарите на Техеран, когото специално съм обучил. Казва се Масуд. Говори английски поне достатъчно, за да ти казва какво да правиш. Самолетът е зареден с гориво колкото да стигне до „Златоуст-36“, но не по-далеч. Когато се снижите надолу и пуснете бомбата, по указания на Масуд ще слезеш още по-ниско, за да може той да скочи с парашут. А ти, Бонд, продължаваш соло напред. Докато… — Горнер разпери ръце.

— Разбирам.

— Тия британски самолети… Много са ненадеждни. А ако случайно си намислил нещо, след като Масуд скочи, с теб ще пътуват още трима въоръжени стражи. Те няма да знаят, че си е тръгнал. Нито че горивото свършва. Това са хора, от които съм лично недоволен. Те отчаяно се опитват да ми се харесат и си мислят, че им давам последен шанс. Въобразяват си, че Масуд ще направи обратен завой и ще ги върне. Но и тримата са снабдени с британски паспорти и ще паднат заедно с теб. Така че не си и мисли за някакво аварийно кацане на руско шосе като в романите.

Горнер погледна часовника си.

— Вече е почти четири. Отивам да си легна. Ще стана в шест и ще закуся. Яйца на очи, бекон, кафе.

— Моя бекон го искам с черен пипер — каза Бонд. Счукан, не смлян.

— Спомни си за гладуващите ирландци — отвърна Горнер. — Чаша вода в осем ти е предостатъчна. Приятни сънища, Бонд. Утре е големият ти ден.

Вратата на килията се затвори с трясък. Бонд легна по корем на пода и започна да разравя пясъка с езика си, за да намери парченцата стъкло.

В този момент Дариус Ализаде бе разбуден от звъна на телефона в хотелската си стая в „Джалал“ в Ноушахр, тъкмо когато сънуваше Зохре в смесената баня.

— Здрасти, Дариус. Извинявай, че те събудих. Обажда се Феликс Лайтър от ЦРУ. Готви се нещо голямо, трябва ми помощта ти.

— Как ме откри? — запита Дариус, като с неохота прогони от съзнанието си образа на Зохре, мокра и сгорещена от парата.