Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

— Извърти се бавно към мен и прекарай пръстите си по моите — каза тихо Бонд. — Усещаш ли нещо остро?

— Да.

— А сега застани така, че да допреш до него въжето на китките ти, и започни да се търкаш бавно в него. Не съм сигурен дали някъде на тавана няма камера — допускам, че не, но не можем да рискуваме.

Минаха близо два часа, преди Скарлет да успее с едва забележими движения да протрие найлоновото въже достатъчно, за да го скъса с един напън на китките си. После се залови за работа върху възлите на въжетата, които пристягаха китките на Бонд.

— Имаш ли музикален слух, Скарлет?

— Навремето свирех на цигулка и пиано по настояване на баща ми. Руснаците много обичат музика. Кара ги да плачат. Защо питаш?

— Ако ти изпея или изтананикам поредица от пет тона, би ли могла да определиш на кои цифри от едно до девет съответстват на клавиатурата?

— Може би.

— Сложи глава на рамото ми.

В течение на следващия един час Бонд многократно изпя на Скарлет кратката поредица от музикални тонове, произведена от заключващата система на вратата, през която го бяха извели навън към хеликоптера. Скарлет я повтори няколко пъти и я затананика, придружена с неразбираем за Бонд професионален коментар за интервали, полутонове и прочие терминология.

Междувременно тя бе успяла да разхлаби възлите достатъчно, за да може Бонд да освободи едната си ръка.

— Нещо не ми се връзва, Джеймс. Почти я налучках, но накрая не се получава. Освен ако… — Тя се засмя. — Джеймс, ти си невъзможен!

— Защо?!

— Ами забравил си нулата! Почакай. — Скарлет отново затананика. — Ето, сега се получава. — Тя постави устни на ухото му. — Това ли е поредицата?

— Абсолютно — отвърна Бонд. — И кои са цифрите?

— Едно, нула, шест, шест, девет. Само не ме питай какво означават.

— Няма нужда. Чуй ме сега, Скарлет. Ако излезеш навън, ще се озовеш откъм далечната страна на фабриката. Ще трябва да я заобиколиш цялата, за да стигнеш до самолета. И тогава… е, какво пък! Оставям всичко на твоята изобретателност. Просто се опитай да проникнеш на борда и се скрий някъде вътре. Предполагам, че сега е рано привечер. Може да имаш късмет. Във всеки случай това е единственият ни шанс.

Скарлет кимна. Известно време не каза нищо. Но Бонд забеляза, че постепенно възприема идеята му.

— Гладен ли си? — запита внезапно тя.

— Примрял съм от глад.

— Какво най-много ти се яде?

Бонд се замисли.

— За начало нещо лесно за храносмилане. Яйца по бенедиктински. Последвани, да кажем, от малко черен хайвер като оня, който Дариус ми предложи в градината си. След това писия с горчив сос, печена яребица… бутилка шампанско „Боленже“ от 1953 година и червено вино, да кажем, „Шато Батайе“. Един приятел ми го демонстрира неотдавна в Париж.

— Друго?

— Искам всичко това сервирано в хотелска стая. И двамата с теб да сме голи в леглото. А сега ела и полегни, облегната на мен, докато ти кажа да тръгваш. Мисли си за хотелската стая и се опитай да подремнеш малко.

— Ммм, представям си го — каза Скарлет. — А през отворената врата на банята нахлува аромат на соли за вана…

Докато тя спеше, Бонд опипваше с очи тавана за скрита камера. В килията беше тъмно, само през полузатворената решетка на вратата се процеждаше жълтеникава светлина от натриевата лампа в коридора. Толкова по-добре, помисли си той. Беше доволен, че Скарлет разбираше от една дума указанията му и досега не го бе разочаровала.

Когато прецени, че часът е около два сутринта, той внимателно се надигна и й помогна да се изправи на крака. Тя разтри наместеното му рамо и го целуна по дълбоката порезна рана на бузата, където се беше забило стъклото.

— Добре ще си прекараш при зъболекаря, нали, скъпи? — запита тя.

Той направи гримаса.

— Още нещо — продължи Скарлет. — Обещай ми, че първото нещо, което ще направиш, ако излезем живи оттук, е да пратиш някого да измъкне Попи.

— Обещавам. — Бонд я целуна лекичко по устните, обърна се с лице към вратата и се набра с насиненото си тяло по каменната стена, докато застана подпрян на ръце и крака над горния праг. — Хайде!

Скарлет приближи уста до решетката и нададе продължителен писък. Отначало отвън не се чуваше звук, макар Бонд да знаеше със сигурност, че фабриката работи непрекъснато и наблизо по всяко време има стражи. Въпреки това отсъствието на стъпки беше по-добро от присъствието на прекалено много.

— Опитай пак.

— Шшшт! Идва.

Тогава Бонд чу приближаващи се стъпки. През решетката някой светна с джобно фенерче.