Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

Очите на Горнер блестяха с тихата радост на играч на покер, който след умело наддаване сваля картите си, посяга към натрупаните залози и казва: „А сега, струва ми се, че всичко това е мое.“

— И така — каза той, — Лондон ще бъде изпепелен от ядрен взрив. Парламентът, добрият стар Биг Бен, Националната галерия, Националното игрище за крикет.

— А тоя викърс — обади се Бонд, — кой глупак ще се навие да го пилотира?

— Много просто, Бонд — отвърна Горнер и пристъпи към него. — Ти си тоя глупак.

— Аз ли?! Та аз не мога да пилотирам такава голяма машина! Във всеки случай не и с изкълчено рамо.

Горнер погледна първо Бонд, после Шагрен.

— Я му оправи рамото! — заповяда той.

Шагрен пристъпи напред и посочи с пръст земята. Бонд легна по гръб, Шагрен стъпи с ботуша си на гърдите му, хвана ръката му за китката и лакътя и с едно рязко движение я дръпна нагоре и встрани. Бонд усети как раменната му става щракна и се намести в гнездото си.

— На борда ще имаш достатъчно помощ — каза Горнер. — Излитането ще бъде изпълнено от оригиналния пилот. После той ще ти предаде управлението на самолета, а най-добрият ми авиатор ще седи до теб през целия път. Няма нищо сложно.

Бонд лежеше по гръб на пясъка, дишаше тежко и стискаше зъби. От болка по челото му бе избила пот и се стичаше в очите му.

Горнер се върна при електрическата количка.

— В края на краищата — каза той, докато шофьорът включи на скорост и потегли към отворената стоманена врата — няма да ти се налага да правиш най-трудното. Да приземяваш самолета.

Когато се озоваха обратно в килията, Бонд изпита облекчение. Провери опипом дали парченцата стъкло си бяха на мястото, заровени в пясъка, после се обърна към Скарлет.

— Съжалявам за онзи парад — каза той. — По стъклената пътека.

Скарлет сведе поглед надолу.

— Няма страшно — отвърна тя. — Нали съм жива…

— Трябва да действаме сега — каза Бонд, — преди да е станало късно. Ела по-близо, за да ти шепна. Ще се правим, че те утешавам.

Скарлет пропълзя през пясъчния под и склони глава на гърдите му. Вдигна лице към неговото. Изглеждаше точно като онази вечер в Рим, когато я бе видял за пръв път. Запита го тихо:

— А ти видя ли ме? Нали разбираш… там, на пътеката?

— Не — отвърна той. — Извърнах глава. Не исках да гледам. Някой ден…

— Ако се измъкнем живи оттук, мили мой, ще можеш да ме гледаш колкото си искаш.

Бонд се усмихна.

— Къде според теб Горнер държи Попи? Казвала ли ти е някога в какво живее и къде точно се намира?

— He. Ho съм убедена, че още щом ме видя, той я е скрил някъде. Очевидно не иска да говори за нея.

Бонд пое дълбоко въздух през стиснатите си зъби.

— Скарлет, ще се наложи да изоставим Попи. Нямаме време да я търсим. Ще се наложи да се кача на самолета и искам ти да бъдеш с мен. Ако останеш тук, Горнер ще те хвърли на робите си.

— Не, не мога да направя това — каза Скарлет. — Дойдох тук, за да спася сестра си, и не тръгвам никъде без нея.

— Не е вярно — възрази Бонд. — Ти дойде тук, за да бъдеш наблизо, когато аз я спася.

— Дай да не цепим косъма, Джеймс! Попи е моя сестра близначка, моя плът и кръв и аз няма да си тръгна оттук без нея.

— Опитай се да сдържаш емоциите си, Скарлет. Претегляй фактите. Ако успеем днес да спрем Горнер, още утре тук ще дойдат хора, които да затворят фабриката му и да я спасят. Полиция, армия… всички.

— Не, Джеймс! Аз…

— По-тихо — тросна се Бонд. — В цялата бъркотия Горнер няма да се сети за Попи. За него тя е едно от момичетата, които пуска по стъклената пътечка. Други, по-важни неща го вълнуват сега: парите му, фабриката, машините, бъдещето. Няма да му остане време да се занимава със сестра ти, колкото и на теб да ти е скъпа.

Скарлет му обърна гръб.

— Ти си един коравосърдечен негодник, Бонд — каза тя. — Не трябваше да ти се доверявам.

Тя зарови лице в шепи, коленичи на пясъчния под и захлипа.

— Истината е — каза с равен глас Бонд, — че единственият шанс на Попи сме ние двамата. Ако можем да се измъкнем благополучно оттук и да победим Горнер, тя ще бъде спасена. Но днес, мила моя Скарлет, трябва да тръгнем без нея.

Близо пет минути изминаха в мълчание, докато Скарлет най-после вдигна глава и извърна обляното си в сълзи лице към него. В подпухналите от плач черти на лицето й той съзря покорство и внимателно й помогна да се изправи на крака.

Скарлет приближи устни до ухото му.

— Да допуснем, че си прав — каза с неохота тя, — но имаш ли някаква представа какво трябва да се направи? Как можеш да ме изведеш оттук, преди робите да ме… нападнат и… убият?