Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

В тясното пространство отекна пистолетен изстрел и куршумът се заби с плисък във водата. Някой бе проникнал във входа на каната и стреляше отгоре по него. Бонд събра сили и закрачи в ледената вода по посока към планините. Силата на течението беше такава, че напредваше едва-едва. Той се гмурна и заплува с всички сили напред, колкото му позволяваха дробовете, но когато вдигна глава над повърхността, с ужас констатира, че е изминал едва няколко метра. Във водата близо до него се заби още един куршум. Преследвачите му бяха слезли в тунела и газеха след него. Бонд напрегна сили и продължи да крачи напред, но скоро забеляза още нещо — равнището на водата се покачваше. Това може да е резултат единствено на човешка намеса, каза си той. Едва ли внезапно в някоя планинска долина се бяха стопили снеговете — по-скоро някой бе затворил шлюз надолу по течението или отклонил към него водите при някое разклонение по-нагоре. Но в мрака не се виждаше надалеч.

Той вдигна ръка и напипа свода на тесния тунел — беше само на педя над главата му. Ако водата се вдигнеше още съвсем малко, щеше със сигурност да го удави. Не можеше да се върне назад, защото щеше да попадне право в ръцете на своите въоръжени преследвачи — единственият му изход беше напред.

Крачейки с вдигнати пред себе си ръце, Бонд усети как нивото на водата постепенно се вдигна до устата му. Той се гмурна под повърхността и отново заплува с надеждата да открие място, където сводът на тунела се издига нагоре и над главата му ще има повече въздух. Ала следващия път, когато се изправи, таванът беше толкова ниско, че трябваше да извие шията си на една страна, за да диша. Бясно размахвайки ръце, Бонд направи последен опит да плува в сгъстяващия се мрак, който го затискаше отвсякъде. Изведнъж лявата му ръка потъна в нещо твърде различно: въздух! В покрива на каната имаше отвор; съпротивлявайки се на течението, което искаше да го отнесе, Бонд се вкопчи в отвесната скала и подаде глава нагоре — достатъчно, за да диша. На педя над протегнатите му ръце имаше издатини в скалата, за които да се залови; докато надигащата се отдолу водна маса се опитваше да го завлече обратно в тунела, той си каза, че единственият път към спасението е нагоре.

Проклинайки се заради широките си рамене, той запълзя нагоре през тясното, подобно на фуния отверстие; острите ръбове на скалата разраняваха дланите му. Най-после и краката му се издигнаха над водата и той се оказа заклещен в скалната фуния.

С кървящи длани и стъпала се запровира бавно през тесния комин. Какъв е смисълът на всичко това? — запита се той. Над него имаше може би десет метра плътна скала. Отдолу се чуваше грохотът на прииждащата вода и той си каза, че когато съвсем го напуснат силите, просто ще се остави да падне обратно в канала и да загине в студените прегръдки на водната стихия. Болките в рамото, върху което беше паднал след експлозията, почти не му позволяваха да движи лявата си ръка; той се издърпваше нагоре само с дясната.

Сантиметър по сантиметър Бонд пълзеше слепешката през тесния скален комин, който притискаше раменете му като менгеме. Дланите му бяха нарязани от острите ръбове на скалата, хълбокът му се беше схванал, а нямаше никаква възможност да го раздвижи. Шахтата над него сякаш се стесняваше, не му достигаше въздух.

През цялата си кариера Бонд бе живял със съзнанието, че смъртта все някога ще го застигне при изпълнение на поредната задача, възложена му от Службата, но тази мисъл не го тревожеше особено. Той си каза, че и сега няма причина да изневери на себе си. И изведнъж в изтощения му мозък изплува споменът за запознанството в Рим, за хотелския бар, където синьора Лариса Роси бе повдигнала въпросително вежда и кръстосала дългите си крака. Той и сега ги виждаше тези крака, сякаш бяха пред очите му; виждаше сочните й устни — горната леко издадена напред, като че ли се цупеше; кожата й с цвят на пчелен мед, която сякаш грееше в полумрака… непокорния блясък в очите й.

Бонд се провря още два пръста нагоре през скалата, която се опитваше да го задуши. Стори му се, че халюцинира. Умираше, а мислите му го носеха при Скарлет. Спомни си как го бе погледнала смутено, когато му бе казала: „Съпругът ми трябваше да замине внезапно за Неапол, ще се върне чак утре… Ако искаш, можеш да се качиш до апартамента за едно питие.“

Бонд усети как внезапно остана без дъх. Нима наистина беше влюбен в тази жена? Чак сега ли го осъзна? Сълзи на безсилие се смесваха с потта и кръвта по лицето му, лютяха му на очите.