Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

Бонд кимна.

Попи взе ръцете му и ги притисна между дланите си.

— Моля те, не ме разочаровай, Джеймс. Умолявам те. Не става въпрос само за моя живот, а за нещо много по-голямо.

— Знам — отвърна Бонд.

— Трябва да тръгвам. Ще се моля на Бог да се видим скоро.

Бонд проследи с поглед стройната й крехка фигура, докато пресече детската площадка, после ловко притича през шестте платна с бясно носещи се автомобили и благополучно стигна до отсрещния тротоар. За разлика от Скарлет тя не се обърна да му махне, а се качи в първото такси, което й спря.

Когато се върна в хотелската стая, Бонд излезе на балкона, който гледаше на юг, над покривите на града, и разгъна хартийката в шепата си. На нея с молив, вероятно от ръката на Попи, беше начертана скица на бреговата линия при Ноушахр. Наблизо имаше отбелязан хотел на име „Джалал“, а отстрани със същия почерк бе написано: По-добър е от останалите.

В полето със същия почерк имаше написано още нещо: Корабостроителница „Братя Исфахани“. Отдолу имаше стрелка, която сочеше към една точка по средата на крайбрежната улица. Попи бе написала името и адреса и на фарси.

На следващата сутрин Бонд се отпусна на задната седалка на сивия кадилак, който го чакаше пред входа на хотела. Изпита облекчение, макар да се вълнуваше малко.

— Аз Хамид — обади се шофьорът, сериозен на вид мъж с посивяла коса и гъсти, черни, прилични на четка мустаци. — Кара вас до Каспийското море. Вие носи бански панталон? — запита той, поглеждайки към малкото дипломатическо куфарче, което представляваше всичкият багаж на Бонд за пътуването.

— Да — отвърна Бонд. — И бански панталон нося. Наред с всичко останало.

Куфарчето съдържаше тоалетен несесер, карти на местността, чиста риза и един комплект бельо. Бонд очакваше да прекара в Ноушахр не повече от ден. В тайник на дъното беше поставил заглушител и резервен пълнител за валтера, както и още нещо, което оръжейникът на Службата — майор Бутройд — му бе описал, фиксирайки го с онзи особен, немигащ поглед на сивите си очи, като „малка екстра в случай че стане нагорещено“.

Бонд, който не си падаше особено по разни технически чудеса, дори не си бе дал труда да разгледа специално пригодената запалка „Ронсън“, при която невинният наглед страничен плъзгач изстрелваше стреличка с отрова, способна да парализира мъж със среден ръст и телесно тегло за около шест часа, и с нежелание бе склонил да носи със себе си въпросния предмет. Извън това той предпочиташе да пътува с малко багаж, разчитайки на рефлексите си и при нужда на възпиращата сила на своя пистолет. Дори заглушителят беше за него излишно усложнение, което само би му отнело ценни секунди, докато го монтира на дулото, или пък, ако го носеше винаги на пистолета, да се закача в дрехите му и да му пречи при спешна нужда.

Той се отпусна назад върху седалката и докато северните предградия на Техеран се отдалечаваха зад тях, разпечата целофана на пакет „Честърфийлд“ — най-добрите американски цигари, които можеха да се купят от магазинчето в хотела. Приятна миризма на добре обработен тютюн изпълни вътрешността на колата. Бонд предложи цигара на Хамид, който, след три учтиви отказа — явно това беше възприетият етикет в Техеран — я прие с възторг.

Бонд усещаше как финият памучен плат на ризата лепне върху гръдния му кош в безмилостната жега. При липсата на климатична инсталация в колата той бе свалил прозореца още докато се движеха по задимените улици на Техеран. Дариус му беше разправил, че навремето, преди столицата да се бе разраснала на север, Шемиран бил считан за приятно убежище от най-тежките летни жеги. Впоследствие, когато някогашното тихо предградие постепенно се бе превърнало в квартал на града, по-заможните техерански фамилии се бяха насочили към зелените долини в подножието на планината Дамаванд. Някои си бяха купили селски къщи със заградени дворове и малки овощни градини, в които да се усамотят през двата най-горещи летни месеца в идиличната атмосфера на отминали времена, с ромолящо през двора поточе, хранейки се с купони като местните хора, прекарвайки дните си в разходки сред природата, а дългите топли вечери — в рецитиране на стихове.

Накрая, в търсене на по-поносим климат, по възможност далеч от шумните тълпи на големия град, някои от жителите му се бяха изнесли чак в Алборз, примамени от влажния и прохладен въздух. За съжаление, дотам се стигаше по тесен планински път, а персийският стил на шофиране превръщаше пътуването в истинска авантюра.