Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

Докато се изкачваше бързо нагоре покрай металната стена, Бонд напипа нещо, което стърчеше под прав ъгъл встрани от корпуса, подобно на самолетно крило.

Кораб с крила?… Не, това е невъзможно, каза си Бонд, докато с последни сили, размахвайки ръце и крака, се опитваше да изплува изпод крилото. Или може би това не беше крило, а вдлъбнатото дъно на някаква платформа във водата, в която бе попаднал като муха в буркан и всеки момент щеше да умре от задушаване? Той бясно задрапа с ръце по гладката метална повърхност и когато крайниците му вече преставаха да го слушат, а мозъкът му беше на път да изключи, стигна до ръба и тялото му изплува на повърхността, вдишвайки жадно въздух в разкъсаните от болка дробове.

Мина цяла минута, докато пое достатъчно кислород, за да има сили да плува на едно място. Когато най-после дишането и пулсът му се нормализираха, той се огледа наоколо.

Пред очите му се разкри една от най-странните гледки в целия му съзнателен живот. Огромното стоманено хале представляваше нещо като хангар, но в него беше подслонена една-единствена чудовищна машина. Каква точно беше тя, Бонд нямаше ни най-малка представа.

Присвит заради раните на гърба си, които го щипеха неистово в солената вода, съвсем безшумно, за да не привлича внимание, той се отдръпна на няколко метра от чудовището, за да го огледа по-добре. Хвана се с ръка за някаква издатина в стената на хангара и остави очите си да регистрират невероятната гледка.

Необичайното съоръжение беше близо сто метра дълго — от опашката, която сочеше към сушата, до носа, който се подаваше на няколко метра извън хангара и беше покрит с камуфлажни мрежи. Върху вирнатата си нагоре опашка имаше два стабилизатора, подобни на перки на акула, а освен това беше с крила, подобно на самолет, но значително по-къси, сякаш отрязани до два квадратни чукана. Носът му беше като на голям пътнически авиолайнер, а малко по-назад, монтирани над корпуса, се виждаха осем реактивни двигателя.

Странната машина се чувстваше като у дома си във водата, но нямаше подводни пропелери, следователно се движеше по въздуха. От друга страна, късите крила едва ли й придаваха достатъчна подемна сила, за да се издигне на голяма височина. Но пък, каза си Бонд, вероятно това й беше и предназначението: бърз, нисколетящ самолет амфибия, способен да преодолява големи разстояния под равнището на радара.

Ако съоръжението работеше на въздушна възглавница или нещо подобно, може би беше в състояние да се движи и по суша. Бонд си припомни картите, разстлани върху леглото в хотелската му стая, и по-конкретно низините южно от Астрахан край северозападния бряг на Каспийско море. Възможно ли беше тази чудовищна машина да достигне с непрекъснат полет по права линия от доковете на Ноушахр в Персия чак до Сталинград?

Откъм десния борд имаше товарен люк, от който една подвижна стълба водеше до галерията на дока. В дъното на хангара върху палети бяха привързани дървени каси е товар. Бонд забеляза два-три електрокара, паркирани край палетите.

Когато напълно се възстанови след гмуркането, той отново се спусна на оглед под водата. Искаше да се убеди, че в хангара освен него няма никой друг, както и да намери път до галерията, понеже беше очевидно невъзможно да се изкачи по гладките изпъкнали стени на корпуса. Той изплува безшумно в мътната вода до опашката на хидроплана и се озова на няколко метра от металната стълба, закрепена за стената на дока. С два-три замаха на ръцете доплува до нея и се заизкачва нагоре.

След като стигна до галерията, която беше на две нива, в продължение на около минута Бонд оглеждаше цялото вътрешно пространство на хангара. Тъкмо сега му беше нужен фотоапарат. Щеше да се наложи да идва още веднъж със специално пригодения водоустойчив „Минокс Б“, който му бяха изработили по поръчка в Лондон. Апаратът бе предназначен най-вече за преснимане на документи, но имаше специално конструиран обектив „Цайс“ за далечни снимки.

По вътрешна стълба се изкачи на горната площадка на галерията, пристъпи до една от дървените каси и разкова капака с лоста за гуми, който взе от единия електрокар. Не много по-голяма от сандъче за инструменти, касата бе натъпкана с издути торбички от плътен индустриален полиетилен, какъвто се използва в строителството за водоизолация на покривни конструкции. Бонд взе в ръка една торбичка и я претегли на дланта си. Тежеше около два килограма. Материалът беше толкова плътен и непрозрачен, че бе трудно да се види какво има вътре. Всички торбички бяха с еднаква форма и размер и сякаш бяха напълнени и запечатани не ръчно, а на поточна линия.