Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

— Стигнахме — каза Бонд. — Карай нататък и ми чети табелите.

Шофирайки, Хамид занарежда дълъг поменик от арабски имена, докато накрая стигнаха до корабостроителницата „Братя Исфахани“.

— Браво на теб, Попи — промърмори Бонд, слизайки от колата. — Нали помниш какво се разбрахме, Хамид?

— Осем часа, мистър Джеймс.

— Преди да е обадиш на мистър Ализаде, провери в кухината на този стълб — каза Бонд и му посочи една забита в земята ръждива метална тръба, която вероятно някога бе служила за основа на светофар. — Виж дали вътре няма бележка.

За пръв път от сутринта лицето на Хамид, досега сериозно и непроницаемо, се оживи. Очите му заблестяха, забележителните мустаци се надигнаха нагоре и разкриха два реда зъби.

— Тайник! — каза той.

— Нещо такова — отвърна Бонд, изненадан от собствената си предпазливост. Инстинктът му казваше да внимава. Той проследи с поглед Хамид, докато обърна колата и изчезна зад близкия ъгъл, след което пристъпи към сградата.

До една от страничните стени по диагонал минаваше външно стълбище, водещо към единствения видим вход, през който можеше да се проникне в комплекса без превозно средство. Бонд извървя разстоянието до другия край на сградата, като се оглеждаше за не толкова очевидни места за достъп. При огледа забеляза, че отблизо главната сграда е доста различна от онова, което се вижда от улицата. В основата на склона откъм ниската й страна, долу при морето, беше долепено ниско хале с площ около хиляда и петстотин квадратни метра, което за разлика от останалия корпус не беше облицовано с груби, импрегнирани е креозот дъски, а с нещо, приличащо на неръждаема стомана. Металната конструкция се вдаваше на петдесетина метра навътре в морето и представляваше най-вероятно дълбок док — по-дълбок от всички останали в околността.

Обзет от силно любопитство, Бонд се спусна покрай страничната стена в търсене на вход. Но в гладката стоманена облицовка не се виждаше нито врата, нито прозорец или каквото и да било друго отверстие, през което можеше да се проникне вътре.

Към халето водеше единствено закрито мостче откъм главния корпус.

Бонд извървя на два пъти цялото разстояние по протежение на сградата и едва когато се убеди, че не го следят, застана зад някакъв камион и се съблече по бански. Сгъна дрехите си, постави с известно нежелание валтера във вързопа и го скри зад една кофа за боклук. Когато се преобличаше в хотела, бе закрепил боен нож в специален калъф на левия си прасец, точно под коляното. Оглеждайки се настрани, той се спусна бързо покрай стената на дока и се потопи с краката напред в морската вода. По повърхността й в цветовете на дъгата се плискаха мазни петна от разлято гориво, а наоколо се носеше задушливата сладникава миризма на дизел. Бонд издиша въздуха от дробовете си, гмурна се и заплува напред.

Когато отвори очи, видя пред себе си могъщите метални пилони, върху които беше изградена стоманената конструкция. Бяха по около дузина от всяка страна, зазидани в огромни бетонни блокове на дъното на морето. Неочаквано за него, стените на сградата продължаваха надолу до самото дъно. Някой не беше щадил сили и средства в името на сигурността. Бонд заплува покрай основите, търсейки пролука. Близо до брега дъното беше нагънато, което означаваше, че все някъде ще намери процеп, през който да се вмъкне вътре. Освен това халето сигурно беше отворено откъм морето, за да приема плавателни съдове, но за да измине разстоянието дотам, щеше да му се наложи да изплува поне веднъж на повърхността, за да си поеме дъх. Беше прекарал под вода вече близо минута и макар да беше отличен плувец с огромен белодробен капацитет, той си даваше сметка, че не може да остане потопен още дълго, без да диша. Металните стени на халето се издигаха отвесно над главата му, като след няколко метра очертанията им се губеха в мъглата от водорасли и нечиста вода. Ръцете му напипваха главите на нитове и шевовете на ламарината, но нито следа от процеп в гладката, непрекъсната повърхност. Който беше построил това съоръжение, явно имаше и пари, и познания, и технически възможности.

С изчерпването на кислорода в тялото му, Бонд усети как коленете му омекват. Самата конструкция на съоръжението му подсказваше, че е попаднал на нещо важно. С огромна решителност и сила на волята той се оттласна напред с отмалелите си крака. На едно място, където стената минаваше над подводна скала, стоманената ламарина беше изрязана, за да следва очертанията на терена. Между скалата и назъбения ръб на метала имаше точно толкова голяма пролука, колкото да се провре. Бонд се долепи с гърди и корем върху скалата и запълзя напред. Предпочиташе да одере гърба си в острия ръб на ламарината, но да се държи с ръце за скалата, за да не го повдигне налягането на водата. Усещаше как дробовете му парят и се свиват в болезнен спазъм. Сякаш парен чук се опитваше да разкъса гръдния му кош. Зъбците на нащърбения ръб се впиха в кожата на гърба му, докато коремът му се хлъзгаше по коравата, обрасла с водорасли скала. С един последен отчаян тласък на краката той се озова от другата страна. След три-четири мощни загребвания с ръце остави тялото си да изплува нагоре, е извита назад шия и вдигнати в самозащита ръце. След няколко секунди изкачване пръстите му се опряха в нова гладка метална стена. Той се преобърна по гръб и под водата различи смътните очертания на огромен, леко заоблен корпус. С остатъците от кислород в мозъка си Бонд се досети, че ако това е корпус на кораб, в горната си част той се подава над водата и просто трябваше да следва очертанията му, за да излезе на повърхността.