Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

— Това тук шосето с хиляди пропасти — каза Хамид, като посочи с ръка надясно.

Заизкачваха се по стръмния склон, пътят се виеше подобно на змия и понякога на Бонд му се струваше, че се връщат в обратна посока. Независимо от терена Хамид не вдигаше крака си от газта, като при това въртеше волана с лявата ръка, а с дясната му сочеше забележителностите наоколо.

— Долината на съдбата — каза той. А след малко: — Хълмът на девиците… — И по-нататък: — Лъвската бърлога… Опасният проход…

Тук-там в деретата на десетки метри под тях се виждаха ръждясалите останки на прекатурени коли и автобуси. Наближаха ли особено опасен завой, Хамид викаше набожно: „Аллаху акбар“, предпочитайки да повери съдбата си в Божиите ръце, вместо да намали скоростта, като просто си вдигне крака от педала.

Постепенно въздухът наоколо започна да се прочиства. След два часа Хамид отби до някаква крайпътна чайна и направи знак на Бонд да го последва. Седнаха на терасата и си поръчаха подсладен черен чай. Докато отпиваха, пред очите им се разстилаха забулените в дим и мараня северни предградия на Техеран — гигантски символ на човешкото присъствие сред безкрайната пустиня.

Хамид влезе в чайната да си свърши някаква работа със съдържателя, който вероятно му беше роднина, после повика Бонд да продължат пътуването си. След около час стигнаха до билото на планината и започнаха да се спускат към Каспийската равнина, където въздухът беше по-влажен и приятно прохладен. Далеч на хоризонта като мираж потрепваха тюркоазените води на най-голямото вътрешно море в света.

Долу в ниското се виждаше пресичащият долината път, който се виеше плавно през тучна зеленина; Бонд успя да различи дори натоварени магарета и камили наред с бързащите към морския бряг автобуси, отрупани е денкове. Животните кретаха с мъка сред безбройните фолксвагени — микробуси и класически „костенурки“ — и мяркащите се тук-там ръбести, неугледни автомобили местно производство.

Когато минаваха през портокалови горички, Бонд вдишваше с наслада богатия цитрусов аромат, сякаш искаше да го задържи дълго в гърдите си. Нещо му казваше, че почивката е към края си. Не бяха изминали и трийсет и шест часа от пристигането му, едва бе успял да се аклиматизира, а вече му предстоеше да нагази в дълбокото, както казваше неговият приятел Феликс Лайтър.

Когато пристигнаха в Ноушахр, градът беше притихнал в следобедна дрямка. Бонд помоли Хамид да го повози из улиците, колкото да се ориентира в обстановката. Най-хубавите сгради, сред които и лятната резиденция на шаха, бяха на известно разстояние от морето, покрай живописни авенюта с палми, но и на самия бряг имаше няколко прилични хотела, сред които „Джалал“ — същият, който му бе препоръчала Попи. Тъкмо в него се отбиха да обядват.

— Хамид — каза Бонд, когато шофьорът нападна препълнената чиния агнешки кебап с ориз в празния ресторант на хотела, — трябва да си изработим система. Нали разбираш? Откарваш ме до мястото в района на доковете, което ти посоча, и ме оставяш там. Ако до осем вечерта не съм се върнал в този хотел, звъниш по телефона на мистър Дариус Ализаде. Ето номера му. Той ще знае какво да направи.

Бонд подаде на шофьора няколко риала.

— Ето, тези ще ти стигнат за всичко — каза той. — Доволен ли си?

— Аллах е милостив — отвърна Хамид без особена убеденост. — Аз мога предам каквото съобщение нареди мене, мистър Джеймс. Аз разбира от тайници.

Бонд се засмя.

— Какво?!

— Веднъж карал американец, мистър Силвър. Трябвало превежда и на него. Искам едно, мистър Джеймс. Аз обича яде чер хайвер. Тук много добро.

— Не се съмнявам. Направо от морето. Знаеш ли защо черният хайвер е толкова рядък?

Хамид кимна.

— Това яйце на моруна. Обаче морун още не оплодил го.

— Именно. „Морунът цуна моруната по муцуната и напълни с морунки лагуната“. Карай, това не ти е персийската поезия. — Бонд бръкна в задния си джоб. — Ето ти и за хайвер. В замяна искам от теб да си нащрек и да си отваряш очите.

— Отваря очи много — отвърна Хамид, пъхна банкнотите в джоба си и важно се запъти към изхода на ресторанта.

— Изчакай ме да се преоблека — подвикна Бонд и тръгна към тоалетната.

След минута двамата се качиха в колата и Хамид подкара към доковете. Докато шофираше, той на висок глас четеше на арабски имената на улиците, а Бонд го насочваше по картата на Попи. В пристанището, наред с безбройните рибарски гемии, стояха на котва и два-три големи търговски кораба. Самият размер на доковете изуми Бонд. Макар да се намираха недалеч от плажовете с туристи, те бяха толкова големи, че в безкрайния лабиринт от пътеки, мостчета, складове и корабостроителници като нищо можеха да се скрият един-два разрушителя.