Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

Когато излязоха и шумът от автомобилното движение нахлу в ушите им, той започна:

— Кажи ми, Скарлет…

— Не съм Скарлет.

— Какво?!

— Аз съм Попи.

— Но тя ми каза…

— … че съм по-млада, нали? Тя винаги разправя така. — Попи се поусмихна. — И си е вярно. По-млада съм от нея с двайсет и пет минути. Ние сме близначки. Макар и двуяйчни.

— Какви сте?!

— Всъщност не сме абсолютно еднакви. Ние сме…

— Замалко щях да се хвана. Хайде, да вървим.

На стотина метра нагоре по улицата между сградите имаше квартална градинка с дървени пейки и катерушки. Двамата седнаха на една пейка и събраха глави. Отстрани, помисли си Бонд, сигурно приличаха на влюбени, улисани в тих разговор.

— Тук съм с Горнер — каза тя. — Той знае, че сте в Техеран. Изпрати ме да му пусна едно писмо. Ако разбере, че съм се виждала с вас, Шагрен ще ме убие. Имам да ви предам нещо.

Тя се огледа и мушна в ръката му сгънат лист хартия.

Бонд усети върху лицето си отчаяния й поглед.

— Смятате ли да отидете до Ноушахр? — запита тя.

Бонд кимна.

— Е, добре. Тази хартийка ще ви помогне.

— Къде се намира базата на Горнер в пустинята?

— Не знам.

— Как така? Нали сте били там?

— Аз там живея. Пътува се хеликоптер. Но той ме приспива по време на полета, така че не знам къде е. Само пилотът знае.

— Близо ли е до Бам? — запита Бонд.

— Може би, но предполагам, че се пада по-близо до Керман. Най-напред с кола се стига до Иезд. А там той нарежда да ме упоят.

Бонд се вгледа внимателно в разширените от страх, умоляващи очи на Попи. Тя толкова приличаше на сестра си, че го побиха тръпки. Може би беше съвсем малко по-слаба? А тази руменина по бузите, сигурно беше от наркотиците, с които я тъпчеха? Пък и акцентът — повече напомнящ на Челси, отколкото на Париж? Иначе сочните й устни бяха като на сестра й. Единствената съществена разлика, която забеляза, беше в очите — на Скарлет бяха тъмнокафяви, а на Попи светлокестеняви, изпъстрени със зелени точици.

— Попи — каза нежно той, като сложи ръка върху нейната. Китката й потрепери в дланта му. — Какво точно искаш да направя?

Тя го погледна право в очите.

— Искам да убиете Горнер. Това е единственото нещо, което може да се направи. Убийте го.

— Какво, да се приближа до него, и…

— Убийте го. Вече е късно за всичко друго. Освен това, мистър Бонд…

— Джеймс, ако обичаш.

— Джеймс. Не те моля само заради себе си. Вярно, че се нуждая от помощта ти, и то отчаяно, но… — Тя заекна и млъкна за миг, после се овладя и продължи: — Но не е само това. Горнер е намислил нещо ужасно. Планира го от месеци насам. Всеки момент може да го извърши и нито аз, нито който и да било можем да му попречим. Ако имах пистолет, щях сама да го убия.

— Аз не съм убиец, Попи — каза Бонд. — Тук съм преди всичко, за да открия с какво се занимава той, и да докладвам на шефовете ми в Лондон.

Попи изпсува — скверни думи, които Бонд никога преди не бе чувал да излизат от устата на жена. После каза:

— Забрави това. Забрави докладите. Няма време за такива работи. Не разбираш ли какво ти говоря, Джеймс?

— Всички, с които се срещам напоследък, ми казват да внимавам и да стоя далеч от Горнер, а сега идваш ти и ми казваш да отида при него и да го убия. При това без да задавам въпроси.

— Аз знам за него повече от всеки друг — каза Попи. — Познавам го по-добре от когото и да било.

Бонд усети как го обхваща същото чувство на съмнение, както когато бе заварил Скарлет в хотелската си стая в Париж.

— А откъде мога да знам, че си тази, за която се представяш?

— Искаш да кажеш, откъде да си сигурен, че не съм Скарлет?

— Да, и това наред с останалото — отвърна Бонд, без да спомене цвета на очите.

— Виждал ли си Скарлет гола? — запита Попи.

— Нима е прието банковите служители да се събличат по време на делови срещи?

Попи стана и посочи хълбока си.

— Тук имам малко родилно петно, каквото тя няма. Скарлет няма никакъв дефект. Скарлет е самото съвършенство. Ела!

Тя хвана Бонд за ръката и го поведе към няколкото дървета край стената до детската площадка. Облегната с гръб на стената, тя разкопча колана и ципа на полата си, огледа се и я свали една педя надолу. Точно под линията на белите й памучни бикини върху кожата се виждаше петно с размери и цвят на ягода.

— Ето — каза тя, после бързо вдигна и закопча полата си.

— Очарователно — забеляза Бонд. — Само че, без да съм виждал Ска…

— Разбира се — прекъсна го тя. — Но за момента повече от това не мога да направя.