Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

Запали една от последните цигари от последната пратка на „Морланд“ — е трите златни пръстена на филтъра — и застана до гишето под мързеливо въртящата се перка на вентилатора, докато чакаше телеграфистът да му докладва, че е предал успешно текста.

В един момент забеляза, че е обект на наблюдение от страна на слабичък мъж с рижаво-кестенява коса и бяла кожа, седнал на една от масите, където хората попълваха формуляри и лепяха марки върху писмата си. Повдигаше картонена чашка с вода до устата си, без да отпива от нея. Макар че държеше главата си неподвижна, очите му непрекъснато шареха насам-натам, докато чашката очевидно служеше само за прикритие на устата.

В този момент телеграфистът извика, че телеграмата е изпратена, и Бонд прибра листовете си от гишето. Докато слизаше по стълбището пред пощенската палата, чу зад гърба си мъжки глас:

— Мистър Бонд?

Той се обърна, без да каже дума.

Беше мъжът от салона, който протегна ръка и рече:

— Казвам се Силвър. Джей Ди Силвър. Работя за „Дженеръл Мотърс“.

— Ама разбира се! — каза Бонд. Дланта на мъжа беше потна и лепкава. Бонд дискретно обърса пръсти в дъното на панталона си.

— Мога ли да ви предложа чаша чай? Или газирана вода?

Гласът му беше тънък и писклив, наподобяващ тембъра на кларнет. Отблизо, с дългия си нос и руси мигли, Силвър приличаше на замислен фокстериер.

Бонд погледна часовника си.

— Имам няколко свободни минути — каза той.

— На булевард „Елизабет“ има кафене — каза Силвър. — Там е тихо. Това вашето такси ли е?

Бонд кимна и Силвър даде указания на шофьора. Докато сядаше до него, Бонд обърна внимание на скъпия, шит по поръчка костюм и раираната риза е копченца на яката, както и вратовръзката, която го идентифицираше като випускник на престижен колеж. Произношението му беше на образован човек от Източното крайбрежие, вероятно от Бостън, а държанието му — спокойно и непринудено.

— Къде сте отседнали? — запита той.

— В Северен Техеран — каза уклончиво Бонд. — Как върви бизнесът? Виждам много американски коли, но малко от тях са нови.

— Оправяме се — отвърна Силвър, без да му мигне окото. — Като стигнем, ще ви кажа. — Той изгледа многозначително гърба на шофьора.

Бонд нямаше нищо против да мълчи. В съзнанието му се въртеше един израз на Дариус: „гражданин на вечността“.

— Знаете ли какво? — каза Силвър. — Я по-добре да седнем някъде на тротоара. Това тук е булевард „Елизабет“. Наречен е на вашата английска кралица. Има пейки, сянка, сладолед… Тук ми харесва.

— Забелязах, че има и булевард „Рузвелт“ — каза Бонд. — Само дето не разбрах дали е наречен на Франклин или на Кърмит.

Силвър се усмихна.

— Във всеки случай едва ли е на Елинор — отвърна той.

Бонд плати таксито и последва Силвър, който вече крачеше към близката пейка под едно дърво. Малко по-нататък по булеварда се виждаше входът на някакъв парк, а срещу него беше кампусът на Техеранския университет. Идеален терен за шпионски игри, помисли си Бонд — широко обществено пространство за отдих и развлечения, пълно е дискретни местенца, предлагащо неограничени възможности за уж случайни срещи, най-често свеждащи се до мигновен, незабележим за околните досег между „непознати“, колкото нещо да премине от една ръка в друга. По средата между двете платна на булеварда преминаваше бързоструйна вадичка в издигнато бетонно корито, оградена с две редици чинари. На равни интервали по протежение на коритото бяха привързани със синджири метални черпаци, с които минувачите требваха вода, за да утолят жаждата си.

— Хитро, нали? — забеляза Силвър. — Водата идва чак от Алборз. По-нагоре в Шемиран е още чиста, но след като подмине пазара… майко мила! Те обаче много се гордеят с каналите си. Викат им „жуб“. Водата се подава по подземни тръбопроводи, наречени „канати“, които са част от напоителната мрежа. Успели са да докарат вода до половината пустиня. Подземните канали си личат, защото на повърхността се вижда нещо като къртичина.

— Това точка за достъп ли е?

— Да. Основният принос на Персия към съвременните технологии. — Силвър седна на пейката. — Какво ще кажете да си вземем по един сладолед?

Бонд поклати глава и докато Силвър отскочи до сергията на няколко метра зад тях, запали последната си цигара от пратката на „Морланд“.

Когато се върна на пейката, Силвър разстла чиста носна кърпичка на коленете си и с наслада заблиза сладоледа с шамфъстък.