Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

Малко след това Бонд се озова лице в лице със Салма в горещия басейн. Една от разпоредителките хвърли шепа свежи розови листенца около тях. На приглушената светлина кожата на Салма изглеждаше още по-подканяща.

— Помолих Зохре да се присъедини към нас — каза Дариус.

Секунди по-късно карето се оформи. Облегнат на стената на басейна, Бонд отпи от студената ментова напитка, която му бяха сервирали.

— Това рай… не? — запита Салма на развален английски.

— Ако е това раят — отвърна Бонд, — още със завръщането си в Англия ще приема исляма. А какво става в ей онези кабини?

— Въпрос на договаряне — отвърна Дариус.

— Срещу пари?

— Не, от любов към ближния, който също като нас търси рая. Уви, персоналът се изключва — добави той, като погледна жално Салма. — Иначе това тук не би се наричало клуб, а…

— Сещам се как — прекъсна го Бонд.

Времето за забавления мина бързо. Не след дълго Зохре даде знак на Дариус, поглеждайки китката си, че трябва да се връща на работа. Бонд огледа за последно двете момичета, докато излязоха от водата и се наведоха да си вземат хавлиите.

— Сигурно ти е криво да се разделиш с тях, а, Джеймс?

— Сърцето ми се къса — отвърна той.

— Ще видим какво можем да направим за теб, докато ни гостуваш в Техеран. А сега, да вървим да отървем горкия Фаршад!

Избърсани, облечени и готови за тръгване, тримата се сбогуваха със Салма, като Дариус и Бонд й оставиха щедър бакшиш. После преминаха обратно през общото помещение, покрай водопада, и се насочиха към изхода.

След ароматизираната прохлада на клуб „Рай“ въздухът отвън им се стори непоносимо горещ и натежал от автомобилни газове. Тръгнаха през паркинга към синия мерцедес. Когато наближиха, Бонд сграбчи Дариус за ръката.

— Чакай тук! — прошепна той, извади пистолета от кобура под мишницата си и предпазливо запристъпва напред. Главата и раменете на Фаршад, както се виждаше през стъклото на предната врата, бяха в неестествено положение. Вдигнал пистолета пред себе си, Бонд заобиколи колата, пресегна се и отвори вратата. Тялото на Фаршад изпадна на улицата. Пред седалката имаше локва кръв. Човекът беше мъртъв, но ръката му продължаваше да стиска нещо, което неотдавна бе изтръгнато от устата му.

На следващата сутрин точно в осем му сервираха закуска в стаята, макар че не бе поръчвал нищо. Закуската се състоеше от чай без мляко, правоъгълен резен сирене и парче безквасен хляб, което сякаш бе откъснато от постелката в банята. Бонд каза на келнера да отнесе всичко, откъдето го е взел, и да пробва още веднъж. След два напрегнати телефонни разговора най-после успя да убеди кухнята да му приготви черно кафе и омлет, които погълна, седнал до прозореца с изглед към връх Дамаванд, докато преглеждаше „Интърнешънъл Хералд Трибюн“.

Дариус трябваше да отиде на погребението на Фаршад, което според ислямския закон би следвало да се състои до 24 часа от настъпването на смъртта. Бонд чувстваше известни угризения, че е присъствието си в Техеран е причинил смъртта на този човек, и я прие като предупреждение от хората на Горнер. Но самият Фаршад вероятно бил наясно с рисковете на професията си, а пък Дариус със сигурност щеше да обезпечи добре семейството му. Името му означаваше „щастливец“. Щастливец в живота, но не и в смъртта, помисли си Бонд, докато влизаше в банята.

Той реши да наеме кола и да отиде до Ноушахр, за да огледа доковете и на място да разбере какво е намислил Горнер. Щеше да му е нужен преводач, който да му служи едновременно и за шофьор. Струваше му се невероятно в Техеран да открие кола, която да пожелае да кара сам, а и във всеки случай един местен жител щеше да познава по-добре правилата за движение — доколкото имаше такива — по серпантините на Алборз.

За начало Бонд взе едно от оранжевите таксита, чакащи на пиацата пред хотела, и каза на шофьора да го откара до централната пощенска палата. И този ден жегата беше безмилостна и докато таксито се бореше с трафика по авеню „Пахлави“, той закопня за по-хладен въздух, какъвто се надяваше да намери по крайбрежието на Каспийско море. Най-после таксито зави по авеню „Сепа“, от едната страна на което се намираха правителствените учреждения, а от другата — старият кралски дворец и Сенатът. Колата спря пред жълтата тухлена фасада на пощенската палата и Бонд каза на шофьора да го чака. В хотелската си стая вече бе съставил телеграма от сто букви, адресирана до президента на „Юнивърсъл Експорт“, Лондон. Използваше прост шифър със заместване, основан на факта, че е третият ден от седмицата, четвърто число, на седмия месец. Иначе не разбираше кой знае колко от криптография и в случай че все пак някога успееха да го заловят, предпочиташе да си остане с незнанието.