Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

— Или като Феликс Лайтър — добави Бонд.

— Да — каза Дариус. — Не го познавам лично, но съм чувал, че бил от добрите. Освен тях обаче напоследък се навъдиха и други.

— И кои са те?

— Технократите. Хилави мъже с бледи лица и копченца на яките на ризите. Кармен Силвър е от тях. Не съм сигурен дали има собствен мозък.

— Не е ли и без това длъжен да изпълнява каквото му наредят шефовете от Лангли?

— Може и така да е. Но и двамата прекрасно знаем, Джеймс, че дори един таен агент има право на избор. По-точно, тъкмо той повече от всички има това право. Ако работиш в банка и се подлъжеш по лесната и бърза печалба, в най-лошия случай ще си останеш едно малко колелце в една голяма и скучна машина. Но ако направиш грешна стъпка като агент на чуждо разузнаване, който при това има разрешително да носи пистолет и да го използва…

Бонд се усмихна.

— Много си сантиментален, Дариус.

— Не, Джеймс. Аз не вярвам в сантименти. Вярвам във високата класа. Много е лесно, да кажем, за един детски лекар да има онова, което се нарича „душа“. Спасил си детски живот, браво, какъв добър човек! Но вземи някого като теб, Джеймс, и го запрати на място като това тук, само с един валтер под мишницата…

— Ти…

— Видях формата и се досетих за марката — вдигна рамене Дариус. — Какво имам предвид? Че колкото по-голяма част от живота ти минава сред сенки, извън протокола, така да се каже, толкова повече ти е нужен компас. Когато към главата ти е насочен пистолет, за част от секундата ти си длъжен да вземаш решения, много по-сложни от тези на един детски лекар. Неговото е ясно: или да оперира, или не. Разполага и с време да претегли нещата и да направи извод. Докато ти нямаш време, за да избираш между десет нюанса на сивото. А за теб, Джеймс, аз мога да кажа, че имаш нужната класа, чувството за истина. Баща ми имаше един израз: мъжът, който притежава всичко това, казваше той, е „гражданин на вечността“.

— Каквото и да говориш, американците са неотлъчно с нас още от Пърл Харбър — каза Бонд. — Аз действам сам, но е добре да знам, че са някъде наблизо.

— Разбира се — отвърна Дариус. — Като едно голямо, предано пале.

След като келнерката направи още един курс до масата им, за да отнесе празните чинии в кухнята, Дариус подхвърли:

— Тя ти харесва, нали, Джеймс? Мога да я поканя с нас в кабарето, ако искаш.

— Тази вечер съм се оставил в твои ръце, Дариус. Постъпи, както ти идва отвътре.

В същото време Бонд си мислеше как, при цялото си сладкодумие и добродушен хумор, Дариус Ализаде нито за миг не спираше да наблюдава нещата наоколо — и докато се возеха в колата, и сега в ресторанта.

Момичето се върна с бутилка арак — силна ориенталска мастика с остър вкус, и с купа, пълна с резени пъпеш и праскова, поръсени с мед и шамфъстък. Последва кафе, гъсто и сладко, след което Дариус я дръпна и тихо й каза нещо.

— Зохре с удоволствие идва с нас, Джеймс — обяви той. — Казах й, че ще я върнем след два часа.

— Зохре?

— Хубаво име, нали? Означава „Венера“.

— Богинята на любовта?

— Не, предполагам, че планетата. Но човек никога не знае откъде ще му излезе късметът. Да вървим.

Намериха Фаршад, застанал на входа — тъкмо привършваше порция кебап с ориз, която му бяха донесли отвътре. Като ги видя, той веднага остави чинията и изтича да отвори задната врата на Зохре.

Щом Фаршад запали двигателя, Зохре му каза нещо на фарси. Той се позасмя и включи на първа.

— Каза му къде да ни закара — обясни Дариус. — Някакво специално място, което знаела. Току-що открито. Нещо като кръстопът на Изтока и Запада, доколкото усещам.

— В Новия град ли е?

— Не, разбира се. Може да е в Южен Техеран, но е заведение с класа, гарантирам. Съществува съвсем отскоро и предлага всякакви изненади. Явно зад него стоят големи западни пари.

Още докато тръгваха, Бонд забеляза как зад тях се включиха фаровете на черния олдсмобил. Той посочи назад с палец и Дариус кимна.

Фаршад караше бясно по тесните улички с два реда дървета. В тази част на града се виждаха по-малко коли, а освен това наближаваше полунощ и пътищата бяха пусти.

— Дръж се, Джеймс! — каза Дариус, после извика нещо на Фаршад, който завъртя рязко волана и сви в първата пряка. Предната броня на големия мерцедес помете кофа за боклук и я запрати да се търкаля с трясък по паважа. Фаршад настъпи газта, профуча слепешката през следващото кръстовище, с неистов писък на гуми зави в някаква неосветена уличка и след още три подобни завоя излезе на широк булевард, където отне газта и се облегна назад със зловещ смях.