Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

— Не съм подозирал, че си такава поетична натура, Дариус — подхвърли с усмивка Бонд. — Обикновено моите колеги са мъже със стоманен поглед и зареден пистолет.

— Не ти вярвам и за миг, Джеймс. Освен това градините и поезията са близки до персийската пулта. Особено пък поезията, посветена на градини. Както пише Незами:

— Колата ви очаква, сър. — Бабак сякаш се бе материализирал от мрака.

— Дяволите да те вземат, Бабак! Ти нямаш душа. Колко пъти да ти казвам да не ме прекъсваш, когато рецитирам поезия! Готов ли си, Джеймс? Да тръгваме ли на битка с лудите по шосетата? Гладен ли си?

— Да, разбира се. — Бонд бе отказал обяда в самолета и ако не се смяташе черният хайвер, не бе ял нищо след един спихнат кроасан на летището в Париж.

Фаршад ги очакваше в мерцедеса пред къщата и след няколко минути те вече настървено си пробиваха път през хаоса от автомобили по улица „Пахлави“, сякаш Фаршад се страхуваше, че ако не ги закара навреме до ресторанта, и двамата ще умрат от глад.

След като пресякоха авеню „Молави“, Бонд загуби всякаква представа къде се намират и се задоволи да слуша внимателно историята, която му разправяше Дариус.

— Кърмит Рузвелт — казваше в момента той — беше голям особняк, ако трябва да бъда откровен. Понякога играех тенис с него и удареше ли накриво топката, се ругаеше сам, като си викаше: „Абе, Рузвелт!“ Това си беше гаф, защото кодовото му название беше мистър Грийн или нещо подобно. Никога не бях виждал човек да пие толкова много, докато е на работа. Имах чувството, че е постоянно притеснен от нещо. Цели каси водка и уиски сякаш потъваха вдън земя в малкия апартамент, където се събираше с приятели. Когато настъпил великият ден да върнат шаха на трона, Рузвелт изведнъж се сетил, че е петък, което за мюсюлманите е свещен, неработен ден. После, разбира се, започвали християнските почивни дни. Така че те решават да му ударят още по едно питие и да изчакат, докато стане понеделник. Когато най-после пристигат танковете, а разните подкупени дебеловрати мутри от пазара изкарват демонстранти на улицата, онези установяват, че шахът е пропуснал да подпише ферманите, с които отстранявал Мосадег и провъзгласявал себе си за суверен. И така, шахиншахът, което означава „цар на царете“, още се мотае на брега на Каспийско море, улиците са пълни с танкове и разгневени тълпи, а документите отлежават в нечий кабинет в Техеран! — Дариус се изсмя с характерния си гърлен смях. — Е, накрая всичко се уреди криво-ляво.

Той се наведе напред и даде кратко нареждане на фарси. С жален вой на гуми Фаршад сви в една странична уличка и натисна докрай газта.

— Извини ме, Джеймс — каза той. — Увлякох се в приказки. Имам толкова да ти разправям за тази прекрасна страна. Мисля, че е редно да знаеш колкото се може повече, преди да се изправиш срещу Горнер и хората му. Да си предупреден, както гласи английската поговорка, значи да си въоръжен.

— Няма нужда да се извиняваш — отвърна Бонд. — Но защо това каране, сякаш сме на състезание?

— Както се бях разприказвал, не забелязах една голяма черна американска кола, „Олдсмобил“, ако не се лъжа, която се движеше зад нас. Докато ти разправях за шаха, си дадох сметка, че май ни следят. Затова наредих на Фаршад да им се изплъзне.

— И той, разбира се, с радост изпълни молбата ти.

— Фаршад обича състезанията. Тук вече и с карта не могат да ни открият. Чужденците никога не идват толкова далеч на юг. Това наоколо се нарича Новият град. Квартал, пълен с публични домове, барове и свърталища на комарджии. По-нататък по тази улица са гетата на най-бедните, дошли от провинцията. Араби и бежанци от Афганистан. Живеят в истинска мизерия.

— Ти май нямаш високо мнение за арабите.

— Не бива да се отнасяме неуважително към чужденците в тази страна, дори да са бежанци — каза Дариус. — Персийците обаче, както знаеш, са арийци, а не семити като арабите. Що се отнася до самите араби… На тях просто им липсва култура, Джеймс. Всичко, което имат в родината си, било в Ирак или в Саудитска Арабия, или в страните от Персийския залив, са все неща, откраднати или изкопирани от нас. Но… стига приказки! Пристигнахме!

По любезното настояване на Дариус Бонд пристъпи пръв към нещо, приличащо донякъде на килимарски дюкян, но със запален червен фенер, провесен от свода на вратата. На ниска пейка в тясното преддверие седеше старец и пушеше наргиле.