Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

Още на слизане от самолета Бонд усети страшната жега в тази пустинна страна. В терминала нямаше климатик и когато митническият служител драсна с тебешир по една чертичка върху пътните му чанти, той вече плуваше в пот. При преминаване през граничния контрол на САЩ Бонд ползваше британски дипломатически паспорт — № 0094567, но всеки път му ставаше неприятно, че името му трябва да се подава до централата на ЦРУ в Лангли, за да получи разрешение за влизане. Дори най-малката следа от присъствието му — от самото му съществуване в даден момент в дадена точка на света — му причиняваше усещане за несигурност. Паспортът, който показа при пристигането си в Техеран на сериозния мустакат граничен служител в стъклената будка, го идентифицираше като Дейвид Съмърсет — директор на компания. Това беше псевдонимът, който още Дарко Керим му бе дал в Истанбул, и той го ползваше в памет на Дарко — верния другар, пожертвал живота си, помагайки му да избяга от лапите на СМЕРШ.

След като смени малко валута, Бонд излезе от летището, качи се в едно такси и даде на шофьора името на хотел в центъра на града. Подстъпите към Техеран бяха сиви и безлични. Фабрични комини, бълващи гъст черен дим към небето, неугледни ръбести небостъргачи, къщи с кубична форма, широки асфалтирани булеварди с два реда дървета — почти нищо не отличаваше столицата на Персия от който и да било съвременен град, ако не се брояха купчините лимони, които се мяркаха тук-там, струпани направо край пътя.

Минаха покрай Техеранския университет по авеню „Реза шах“; пресякоха площад „Фердоуси“, където знаменитият персийски поет, отлят от бронз, рецитираше стиховете си, сочейки с пръст към небето; след което поеха на север, към по-заможните райони на града. По пътя си срещаха все по-малко боядисани в крещящи цветове камиони, натоварени с добитък за кланиците; все по-рядко се мяркаха и леки коли, пренасящи покъщнината на цели семейства, овързана с въжета. Сякаш от един момент нататък градът успяваше да си стъпи на краката и да изглежда някак по-цивилизован.

Бонд предложи на шофьора цигара, която след два-три не особено енергични отказа бе приета с многословни благодарности. Човекът се опита да го заговори за футбол — „Боби Мур“ и „Боби Чарлтън“ бяха сякаш единствените английски имена, които бе чувал, — но в съзнанието на Бонд се бе загнездило само едно име: Юлиус Горнер.

Той подаде на шофьора шепа риали и влезе в хотела, където — слава богу! — работеше климатична инсталация. Стаята му беше на дванайсетия етаж, с големи витринни прозорци от двете страни, единият гледащ на юг, към душния, потънал в смог град, другият — с изглед на север, към планините, над които се открояваше един особено висок връх („величествено Дамаванд, кое извисява се на 5800 метър надморска височина“, както гласеше преводът в хотелския пътеводител на малката масичка). На билото и по просеките между гористите участъци по склоновете имаше преспи сняг.

След като извърши обичайните проверки за сигурност в стаята, Бонд застана под горещия душ, повдигна лице, отвори широко очи и ги подложи на мощната струя, докато започнаха да го смъдят. След това завъртя докрай крана на студената вода и остана под ледените игли, докато отмиха и последните следи от дългото пътуване. Увит в хавлия, той позвъни на румсървиса и поръча бъркани яйца, кафе, минерална вода и бутилка от най-доброто им шотландско уиски.

Едва бе оставил слушалката, когато телефонът припряно изписука.

— Да?

— Тук е Дариус Ализаде. Как мина пътуването?

— Без изненади — отвърна Бонд.

Ализаде се изсмя гърлено.

— Обичам нещата около мен да протичат без изненади — подметна той, — но само когато летя със самолет. Съжалявам, че не дойдох да ви посрещна на летището. Това е мястото, където най-малко искам да бъда забелязан. Ще изпратя кола да ви вземе след половин час, ако ви е удобно. След което ще ви поканя на най-добрата вечеря в Техеран. Надявам се, че не сте прекалено уморен. Може първо да се отбиете при мен, за да хапнем малко черен хайвер, прясно изваден от Каспийско море тази сутрин. Как ви звучи?

Ализаде имаше топъл басов глас, почти без акцент.

— След половин час ще съм готов — отвърна Бонд.

Той позвъни отново на румсървиса, за да отмени яйцата, като наред с това им каза да побързат с уискито. Облече се за излизане в бяла риза с къси ръкави, широк памучен панталон и черни обувки с подсилени отвътре със стомана бомбета. Погледна се в огледалото колкото да се убеди, че лекото му тропическо сако, закупено набързо сутринта от парижкото летище, с нищо не издава присъствието на служебния „Валтер ППК“, който бе препасал в кобур под мишницата.