Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

Тя се върна при него и леко го докосна по ръката.

— Стига ти толкова култура за днес, Джеймс. Сега можеш да ме заведеш в „Сигал Верт“, само на пет минути оттук е. Може да оставим колата долу и да се разходим пеша покрай реката.

Ресторантът, който бе избрала, се намираше на остров Сен Луи и имаше тераса с изглед към Сена; само една тясна пешеходна пътечка отделяше масите от водата.

— Може би постъпих малко самонадеяно — каза Скарлет, докато метрдотелът се суетеше около тях, — но като видях накъде отива играта, телефонирах да запазя маса. Тук е пълно в почивните дни.

Метрдотелът, който не можеше да откъсне очи от Скарлет, ги настани на маса непосредствено над реката, с изглед към Левия, бряг.

— Обичаш ли раци? — попита Скарлет. — Тук предлагат невероятен избор. Омари, лангусти, а има и едни такива плоски нещица с бодлички — приличат малко на Шагрен… Приготвят и превъзходна майонеза. Най-добрата в Париж! Да поръчам ли и за теб? Ще ми се довериш ли?

— Да ти се доверя? Защо пък не! — рече Бонд. — Поръчвай, после ще говорим по работа.

— Е, да, разбира се.

Бонд още беше в приповдигнато настроение след тениса, а освен това усещаше глад. Келнерът им донесе бутилка „Дом Периньон“ и чинийка маслини. Ледените мехурчета приятно погъделичкаха гърлото му.

— А сега, Скарлет, искам да ми разкажеш всичко, което знаеш за доктор Юлиус Горнер.

— За пръв път чух за него от моя баща Александър — започна Скарлет, докато издърпваше опашката на една лангуста от черупката й. — Дядо ми е емигрирал в Англия по време на Революцията. Имал е големи имения край Петербург и къща в Москва. Бил е инженер по образование. Успял е да изнесе от страната част от семейното богатство и с парите си е купил къща край Кеймбридж. Баща ми е бил едва седемгодишен, когато са напуснали завинаги Русия, и не помни почти нищо. От малък владее еднакво добре руски и английски, учил е в много елитни училища и накрая станал преподавател по икономика в Оксфорд. През войната е работил за британското военно разузнаване, след което са му предложили професура в Оксфорд. Тъкмо там се е запознал с Горнер, който по онова време е бил студент в горните курсове.

— Баща ти е преподавал на Горнер?

— Да, казва, че е бил доста невъзприемчив студент или по-скоро мразел да си признава, че има нещо, което не знае.

— Но все пак е бил умен, нали?

— Баща ми твърдеше, че при малко повече скромност от Горнер би могло да стане най-добрият икономист в Оксфорд. Бедата е, че когато са започнали неприятностите, той обвинил за всичко баща ми.

— А какво всъщност е станало?

— Според баща ми с лошия си нрав той настройвал хората против себе си.

— Значи още оттогава си е такъв.

— Да, с балтийския си или литовски акцент и, разбира се… с тая ръка. Но това не му е пречело особено, хората дори го съжалявали. Само че на всичко отгоре бил и лъжец. Преписвал на изпити, макар че според баща ми не е имал нужда да го прави. Презирал студентите от по-долните курсове, защото се е чувствал по-зрял, сражавал се бил във войната.

— Доколкото чувам, и от двете страни — вметна Бонд.

— Може би е държал непременно да бъде с победителя — каза Скарлет. — А най-вероятно при Сталинград е видял неща, от които се е почувствал преждевременно състарен, обръгнал… Само дето не е бил единствен — една значителна част от английските студенти също са били принудени да прекъснат следването си и да заминат на фронта.

Скарлет замлъкна, докато келнерът прибираше чиниите им с остатъците от раци.

— А сега ще ядем пържена писия — обяви Скарлет. — Да поръчам ли и вино?

— Поръчвай, аз съм насреща. Или по-точно Горнер — отвърна Бонд, като потупа издутия плик във вътрешния джоб на сакото си.

Скарлет запали цигара, подви крака върху червената тапицерия на широкия стол и обви ръка около глезените си. Когато слънцето се скри зад високите сгради, тя вдигна нагоре слънчевите си очила; на Бонд му се стори, че лицето й изведнъж се подмлади. Тъмните й кафяви очи го гледаха в упор.

— Горнер е бил обсебен от чувството, че околните не го харесват, като е отдавал това на британската ксенофобия. За него Оксфорд е бил нещо като елитен английски клуб, в който не е имал право да членува. Допускам, че един-двама от по-заядливите гребци може и да са му се подиграли някога, но баща ми твърдеше, че повечето му състуденти се държали учтиво и любезно с него. Допускам все пак, че преживяното в Оксфорд е спомогнало да закоравее и е предизвикало у него едно неистово желание за мъст срещу надменните англичани. Бил е обсебен от английската култура, от цялата мухлясала митология за крикета, следобедния чай и британското чувство за феър плей. За него всичко това е било една гигантска измама. Само че той я е приемал много по-сериозно от повечето англичани. Стигнал е дотам да фетишизира британската външна политика, империята и да си въобразява, че може сам, еднолично, да я разобличи в цялата й брутална несправедливост. Предполагам, че целият процес на идейно узряване му е отнел години, но ако трябва да го кажем по-кратко, Горнер е намразил Англия, защото му се е сторило, че тя му се подиграва, и е посветил живота си на нейното унищожение.