Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

Бонд се наведе напред, заинтригуван въпреки волята си.

— Е, и?

— Забелязах и това, че само на вашия корт няма ръчка отстрани за притягане на мрежата, че обтягащото въже просто изчезва в земята.

— Да, предполагам, че някъде отдолу е била обтягащата макара.

Скарлет се засмя.

— Не бързай, Джеймс! Слязох в подземието и отидох да огледам мястото, което според мен се падаше точно под корта. Предположих, че ще е нещо като склад встрани от закритите кортове. Намерих го и погледнах през стъклото на вратата. Вътре седеше мосю Шагрен и гледаше телевизия.

— Телевизия ли?

— Да. По-точно телевизионен монитор, като онези във фоайето, които предават на живо мачовете. На него Шагрен наблюдаваше вас двамата.

— Е, и?

— В бетонната стена имаше вградена макара с месингова дръжка. А на нея беше навито нещо, което лично на мен ми заприлича на обтягащо въже за мрежа. Шагрен следеше монитора и завърташе ръчката на една или друга страна, отпускаше или обтягаше мрежата според това кой от двама ви сервира в момента. Много просто, едно малко по-дълго обтягащо въже, и готово!

— Значи затова Горнер толкова държеше да играем на втори корт!

— Шагрен те наблюдаваше на екрана и в момента, в който се обърнеше с гръб към камерата, обтягаше въжето толкова силно, че всяка твоя топка, която се докосне до ръба на мрежата, веднага да отскочи аут.

— А пък между геймовете Горнер удряше мрежата с ракетата си. Явно му е давал сигнал. И какво направи ти?

— Изтичах горе и се огледах да видя някой познат. Открих един младеж на име Макс, който работи за банка „Ротшилд“. Той ме беше канил да излизаме на няколко пъти и бях сигурна, че ще иска да ми помогне. Очевидно от персонала на клуба са в течение на игричките на Горнер, така че не можех да се обърна към тях. Ето защо помолих Макс да слезе в подземието и да каже в лицето на Шагрен, че знае какви ги върши и че ако не престане веднага, ще отиде на корта и лично ще те предупреди, и то пред Горнер.

— В кой момент от играта стана това?

— Не мога да ти кажа с точност. Но когато Макс излезе оттам и ме уведоми, че всичко е наред, сигурно сте били някъде на третия сет.

— И ти какво направи тогава?

Скарлет сякаш се изчерви.

— Заех мястото на Шагрен и се опитах да поправя нещата.

Бонд се усмихна.

— Това сигурно е било малко преди той да си строши ракетата. Явно си е мислил, че няма как от сервис да удари две мрежи една след друга.

— Боя се, че това е причината. Но аз едва-едва поизпънах мрежата. В много по-малка степен, отколкото Шагрен я изпъваше за теб.

— А когато беше мой ред да сервирам?

— Просто я поставях на правилната височина. Така че всичките ти печеливши удари бяха напълно по правилата.

Бонд отново се усмихна.

— Ти си момиче и половина, знаеш ли това, Скарлет?

— Е, какво, ще ме поканиш ли сега на обяд?

— Ами, мисля, че… така е решила съдбата — отвърна Бонд.

— Добре тогава — каза Скарлет, като скочи от високото си столче. — Но най-напред ще ти покажа „Сент Шапел“. Първо ще нахраним духа, после тялото. Доколкото знам, никога не си ходил там, нали?

— Досега все съм бил прекалено зает, за да си кривя врата по разни църкви и катедрали — отбеляза Бонд.

— Ще ида да докарам колата — предложи Скарлет. — Чакай ме на стълбите.

Пред „Сент Шапел“ имаше малка опашка туристи, но след десетина минути Бонд и Скарлет успяха да влязат. Приземният етаж беше празен и с нищо незабележим, ако не се смяташе павилионът за сувенири, заемащ почти цялото пространство.

— Не си особено впечатлен май — каза Скарлет.

— Прилича на пазарище.

— Моят баща ми е казвал, че пред Божи гроб в Йерусалим му предложили да си купи яйце от петела, който пропял.

— Петелът, който какво?

— Пропял, когато Петър се отрекъл за трети път от Исус Христос.

— Струва ми се доста неправдоподобно.

— Да, по много причини.

— И какво му е толкова особеното на това място?

— Сега ще видиш — каза Скарлет. — Върви след мен.

Тя се приближи до някакво каменно стълбище и започна да се изкачва. Бонд я последва, оглеждайки стройните й мускулести прасци и бедра под късата ленена рокля.

Горният параклис грееше с безброй стъклописи.

— Сградата е истинско чудо на инженерната мисъл — каза Скарлет. — Построена е без аркбутани, които щяха да се виждат отвътре през цветните прозорци и да развалят ефекта.

Няколко минути Скарлет се разхожда из вътрешността на параклиса, докато Бонд се наслаждаваше на отблясъците на цветните стъклописи върху мраморния под и върху изящната й женствена фигура. Възторгът й му изглеждаше напълно искрен и непресторен. Или беше най-добрата актриса, която Бонд някога бе срещал, или просто си беше онова, за което се представяше.