Себастьян Фолкс - Дяволът не обича да чака

— Друго? — запита Бонд.

— Да. Има и още нещо. — Скарлет прехапа устни. — Предложил й наркотици.

— И всъщност това я е подмамило?

— Несъмнено. — Очите й се напълниха със сълзи. — Обещал й неограничени количества от всичко, което й се прииска, при това с най-високо качество, без примеси и отрови като дрогата, която се продава на улицата. И, разбира се, тя си помислила, че по този начин ще може да контролира навика си и ще има пари да си го позволи. Всъщност наркотиците й излизали без пари. — Скарлет попи очите си с кърпичка. — Беше такова добро момиче. Винаги е била изключително мила…

Келнерът им донесе прясно разрязан ананас със сметана.

После, с тъмното еспресо, Бонд запали цигара и поднесе кутията си на Скарлет.

— И така, Скарлет, ако я открия, дали ще се върне? Или ще остане при господаря си като доброволна робиня?

— Не съм я виждала от две години, така че всъщност не знам. От време на време успяваме да се чуем по телефона. За последен път едва онзи ден. Беше в Техеран и се бе отскубнала, за да иде до пощата.

— В Техеран?

— Да, там Горнер въртял някакъв голям бизнес. Може да е само за прикритие, не знам. Но Попи ми каза, че се опитва да спре наркотиците. Било й много трудно. Все пак, надявам се дай помогна, ако успея да я открия. Можем да я настаним в клиника. Бедата е там, че Горнер не я пуска. Той я убива бавно и това му доставя неимоверно удоволствие.

Бонд промърмори лаконична ругатня. После каза:

— Не плачи, Скарлет. Аз ще я открия.

След втората чаша кафе Скарлет откара Бонд обратно до хотела му, като този път гледаше да не превишава чак толкова скоростта, колкото на отиване до Булонския лес.

— Ще ми се обадиш, ако научиш нещо, нали?

— Разбира се — отвърна Бонд. — Стига да имам наблизо телефон.

Тя се наведе към него и го целуна по бузата. Беше си сложила тъмните очила, за да скрие подпухналите си от плач очи. Бонд постави за миг ръка върху червената й ленена рокля. Това момиче бе успяло да влезе под кожата му, нещо в нея го караше да се чувства беззащитен и това го притесняваше.

За миг се изкуши да се обърне и да й махне от входа на хотела, както Лариса Роси му бе махнала от асансьора в Рим, но с усилие на волята се сдържа и влезе в мрака на фоайето.

— Мосю Бонд — чу той гласа на рецепциониста, — имате телеграма.

Бонд се качи в стаята си и разкъса плика. Текстът започваше с думата „ПРОБОНД“ и завършваше с „ПРИЗМ“, което означаваше, че е изпратена с личното одобрение на М. Останалото гласеше:

СПЕШНО СТОП ТРЪГНИ ЗА ШАМФЪСТЪК В НАЙ-СКОРО ВРЕМЕ СТОЙ БЛИЗО ДО ДОСТАВЧИКА СТОП АМЕРИКАНСКИЯТ ОФИС ДОКЛАДВА ПРОДАЖБИ НА ЧЕРЕН ХАЙВЕР СТОП ПРЕДСТОЯЩА ВРЪЗКА СТОП МЕСТНИЯТ ПРЕДСТАВИТЕЛ ТЕ ОЧАКВА СТОП

Той започна незабавно да опакова багажа си и помоли от рецепцията да се обадят на летището. Според най-новата система от кодови названия „Шамфъстък“ беше Персия, а „Черен хайвер“ — Съветският съюз. „Американският офис“ беше, разбира се, ЦРУ и ако там бяха започнали да нервничат относно Горнер, това можеше да се дължи на факта, че руската връзка, за която му бе споменал М. в Лондон, се е оказала по-дълбока и напреднала, отколкото бяха предполагали.

Горнер и руснаците, помисли си Бонд. Зловеща комбинация.

Когато самолетът започна да се спуска, Бонд погледна през прозореца и запали цигара. Вляво в далечината се виждаха планинските върхове на Алборз, а зад тях на самия хоризонт се мержелееше синкаво петно, което можеше да е и южният край на Каспийско море. До този момент никога не му се бе налагало да пътува по работа до Близкия изток — факт, за който не спираше да благодари на съдбата. За него земите между Кипър и Индия бяха едно огромно свърталище на крадци и разбойници. Беше ходил в Египет още като дете, но не помнеше нищо, а веднъж бе прекарал няколко дни отпуск в Бейрут, но го бе запомнил единствено като свърталище на контрабандисти на диаманти от Сиера Леоне, на оръжие от арабския свят и злато от Алепо. Вярно, че ливанските жени му се бяха видели изненадващо модерни и освободени, но въпреки това, когато дойде моментът да отпътува за Лондон, изпита искрена радост.

Бонд пресуши последните капки бърбън в чашата си точно когато самолетът зави за подхода към пистата. За брифинг по въпросите на Персия не бе останало време и той щеше да разчита за съвети и напътствия на шефа на местното бюро — Дариус Ализаде. Усети глухия удар от спускането на колесника и чу характерния нервен писък на хидравличните помпи, които отваряха клапите и задкрилките, за да убият скоростта на летящата машина. Под крилата на самолета се разкри същата гледка, каквато бе виждал стотици пъти на всички континенти: гъсто преплетени телефонни жици, върволица безлични малки коли по околовръстното шосе; всичко това в миг отстъпи място на бясно тичащата в обратната посока бетонна лента с множество продълговати черни следи от гуми, след което самолетът се разтърси на два пъти от допира на задните и предните колела с пистата при безупречно изпълненото кацане и накрая салонът се изпълни с гръмотевичен рев от превключилите на обратна тяга двигатели.